осигурете автомобил и го пратете в болницата.
— Дадено.
— Ще се чуем пак, Алекс — заяви Кастило, прекъсна връзката и натисна копчето за автоматично набиране на посланик Силвио. След това побърза да прекъсне и се обърна към Мунц.
— Алфредо. Тялото на сержант Маркъм. Какво ще стане с него?
— Когато моите хора завършат огледа, ще го откарат за аутопсия в Немската болница.
— Аутопсията необходима ли е? Знаем от какво е загинал. „Поне един изстрел в главата, причинил необратима мозъчна травма.“
— Куршумите от тялото му ще ни бъдат необходими като доказателство, когато заловим престъпниците и ги изправим пред съда — заяви спокойно Мунц.
— Да, сигурно — отвърна Кастило и отново натисна копчето за автоматично набиране, за да се обади на посланик Силвио.
— Това ли е, Чарли? — попита Силвио. — Ще отида в „Сан Исидро“, ще попитам госпожа Мастърсън как да постъпи с церемонията утре, и ще ти се обадя да ти кажа.
— Има още нещо, господине. Бих искал…
— Позволи ми да те прекъсна — започна посланикът. — Извинявай. Как искаш да съобщим във Вашингтон? Сам ли ще се обадиш? Очевидно трябва да позвъня в Държавния департамент. Искаш ли да се видим в посолството, след като разговарям с госпожа Мастърсън?
— Ще позвъня във Вашингтон веднага щом мога, и ще докладвам какво се е случило…
— Нали от посолството?
— От този телефон.
— От необезопасена линия ли?
— Ако държат да говорим по обезопасена, ще им съобщя, че ще бъда в посолството веднага щом успея. Това ще стане, след като науча какво е състоянието на Бети Шнайдер.
— Разбирам как се чувстваш — отвърна Силвио. — Според мен те ще искат разговор по обезопасена линия колкото е възможно по-скоро.
— Ще дойда колкото е възможно по-скоро — реши Кастило.
Силвио се поколеба.
— Каза, че има още нещо.
— Две неща, след като се замислих. Ще ви бъда безкрайно благодарен, ако изпратите един или повече пехотинци на кръговото Санта Фе, за да останат при тялото на сержант Маркъм. Ако вече са го отнесли, когато пристигнат, кажи им да отидат в Немската болница. Пехотинците се гордеят, че никога не изоставят хората си, а Роджър беше пехотинец.
— Веднага ще се погрижа — съгласи се Силвио.
— Изпратете ковчег и знаме в Немската болница. Роджър ще бъде на „Глоубмастъра“, когато самолетът излети.
— Смятай, че е сторено.
— Много ви благодаря, господине.
— Съобщи ми какво е състоянието на госпожица Шнайдер веднага щом научиш, нали?
— Да, господине, ще ви позвъня.
— Доскоро, Чарли.
— Дочуване, господине.
Кастило прекъсна и набра дълъг номер, който помнеше наизуст.
— Вътрешна сигурност. С кого да ви свържа?
— Пет, ако обичате.
— Кабинетът на секретар Хол. Госпожа Кенсингтън.
— Обажда се Чарли, госпожо Кей.
— Кажи как си?
— Кофти. Шефът там ли е?
— За малко го изпусна, Чарли.
— Господи, трябва незабавно да говоря с него.
— Моля?
— Ами Дик Милър?
— Тук е. Какво става, Чарли?
— Свържи ни и остани да чуеш разговора. Ако можеш да го запишеш, после ще го пуснеш на шефа.
— Дай ми трийсет секунди — помоли госпожа Кенсингтън.
Двайсет и една секунди по-късно госпожа Кенсингтън заяви:
— Запис на разговор, проведен в пет и десет вашингтонско време, 24 юли 2005, между К. Г. Кастило, Х. Р. Милър и Мери-Елън Кенсингтън, служители във Вътрешна сигурност. Записът се прави с предварителното съгласие на трите страни.
Майор Х. Ричард Милър Младши се обади:
— Какво става, Чарли?
— Помниш ли, че ме предупреди да не правя нищо глупаво с Бети Шнайдер?
— Да. Защо?
— Надминах очакванията ти. В момента съм в автомобил на ДРУ в покрайнините на Буенос Айрес, на път към Немската болница, в която е откарана Бети с рани от куршуми в главата и тялото.
— Мили боже! — възкликна майор Милър.
— Господи! — ахна госпожа Кенсингтън.
— Какво, по дяволите, се е случило? — попита Милър.
— За да спестя на специален агент Шнайдер неудобството, което може да изпита, ако шефът й отиде да я вземе от работа — хората могат да решат, че има връзка с шефа си, а това е недопустимо — шефът й се отби в един бар и изпрати кола и шофьор, за да вземат специален агент Шнайдер. — Когато сержант Роджър Маркъм от пехотата на САЩ е навлизал в кръговото Санта Фе в „Сан Исидро“, на път към бара, където отговорникът за цялото разследване пиеше вино, колата е била спряна от неизвестни лица. Копелетата успели да вмъкнат „Мадсън“ през прозореца на Роджър и почти са изпразнили пълнителя. — Роджър е загинал от няколко попадения в главата, която почти се е пръснала, а куршумите са рикоширали в бронираните стъкла вътре в колата. Поне три са попаднали в Бети.
— Мили боже! — възкликна отново Милър.
— Това вече го каза, Дик — напомни му заядливо Кастило. — Когато госпожа Кей докладва на шефа — нали ще му съобщите, госпожо Кей, посланик Силвио ще докладва по обезопасена връзка веднага след като уведоми госпожа Мастърсън за случилото се и разбере дали все още е съгласна да участва в утрешната церемония. Аз също ще докладвам в подробности веднага след като разбера какво е състоянието на Бети.
— Разбира се — отвърна госпожа Кенсингтън. — Чарли, много съжалявам…
— Дик — прекъсна я Кастило. — Свържи се с полицейския комисар във Филаделфия. Как се казваше?
— Келог — подсказа му Милър.
— Още по-добре с онзи от антитероризма, дето беше в Десета специална група. Фриц някой си.
— Главен инспектор Ф. В. „Фриц“ Крамер — каза спокойно Милър.
— Същият. Обади му се. Разкажи му какво става. Кажи му, че не знаеш нищо повече, освен че е била ранена — не му казвай, че е простреляна, просто кажи ранена — и ще я върнем във Филаделфия час по- скоро. Попитай го дали иска да съобщи на семейството й. Кажи му, че щом научиш нещо повече, веднага ще го уведомиш.
— Веднага.
— След това се свържи с Джоуел Исаксън и го попитай какво да правим с Роджър Маркъм…
