Бяха двама — един цивилен — Кастило го помнеше от брейнсторминга, но така и не бе запомнил името му — и пехотинец. Мъжът в средата на двайсетте бе с маслинова кожа и Кастило реши, че е от агентите на Агенцията за борба с наркотиците. Носеше пушка „М–16“.
Пехотинецът бе в зелена униформа, на колана му висеше кобур с „Берета“ и имаше чин ефрейтор.
— Аз съм Кастило. Мен ли търсите?
— Солес, господин Кастило. Агенция за борба с наркотиците. Казаха ми да се явя при вас и да чакам заповедите ви.
— Говорите ли испански, господин Солес? — попита Чарли на испански.
— Говорех го, преди да науча английски — отвърна Солес на испански.
Кастило забеляза акцента му.
— От Тексас сте, нали? Откъде? — продължи да пита той на испански.
— От Сан Антонио, сеньор.
— И аз.
— Да, господине, знам.
— Откъде?
— Баща ми е Антонио Солес, господине. Вие го познавате.
Антонио Солес бе един от помощниците във фермата на дядо му, който работеше и в офиса, и из фермата и бе сред мъжете, които носеха ковчега на погребението на дон Хуан Фернандо Кастило. Чарли веднага си представи едрия мургав мъж, застанал над отворения гроб, сълзите, рукнали по бузите му.
— Познавам го, разбира се. Той как е?
— Все още се грижи за дон Фернандо — отвърна с усмивка Солес.
Чарли не го разбра в първия момент. След това се усмихна.
— Откога дебелият ми грозен братовчед се нарича „дон Фернандо“?
— Хората започнаха да се обръщат към него по този начин, след като дон Фернандо почина. Все още не му харесва. Но пък на доня Алисия й допада.
— Ти си Рикардо, нали? Последното, което чух за теб, е, че си в колеж.
—
— Не е нужно да се обръщаш към мен с „господине“. Недей.
Солес кимна.
— Защо не каза нищо по време на брейнсторминга? — попита Кастило.
Солес сви рамене.
— Не бях сигурен дали ме помниш.
— Трябваше да те позная. Извинявай.
Солес отново сви рамене.
— Няма нищо. Имаше си други неща на главата. И двамата сме далече от Сан Антонио.
— Много се радвам да те видя, Рикардо — отвърна Кастило. — Разбра ли какво се е случило?
Солес кимна.
— В момента е в операционната — обясни той. — Ще остане там поне още два часа. От мига, в който слезе от асансьора, докато се върна, искам или ти, или специален агент Бритън — нали се познавате? — да сте до нея.
— Познаваме се.
— След като говорите за мен, не може ли да минете на английски, Чарли? — попита Бритън.
— Извинявай. — Чарли веднага превключи на английски. — Специален агент Солес не само че е от Тексас, ами семейството му са приятели с моето от поколения.
— Баща ми е главен инженер на фирмата на Кастило — заяви гордо Солес. — Освен петролния бизнес.
Бритън го погледна и кимна.
— Добре — продължи Кастило. — От мига, в който специален агент Шнайдер излезе от операционната, докато успея да я изкарам от това място, искам един от вас двамата да е плътно до нея, за предпочитане и двамата.
— Дадено — отвърна Бритън и Солес кимна.
— С вас, разбира се, ще има и хора от ДРУ — намеси се Мунц.
Бритън и Солес отново кимнаха.
Кастило се обърна към ефрейтора и за пръв път го погледна внимателно. Бе към метър и шейсет и пет и едва ли тежеше повече от шейсет килограма. Приличаше на седемнайсетгодишно момче.
„Защо си мислех, че пехотинците на служба в посолствата са поне един и деветдесет, стокилограмови мъже? Този дребосък откъде се появи?
А, да. Нали имаше нещо такова, че във всяка военна организация трябва да има и администратори?
Момчето са го пратили като шофьор.“
— Ти си шофьорът, нали ефрейтор?
Ефрейторът се изпъна.
— Не съм, господине. Шофьорът остана в колата. Бях инструктиран да ви съобщя, че в момента не разполагат с брониран автомобил, затова да предприемете съответните мерки, докато ви намерят.
— Добре.
— Аз съм ефрейтор Лестър Брадли, господине. Аз съм вашият бодигард.
В първия момент се възцари тишина, след това Джак Бритън не успя да сдържи пристъп на задушаваща кашлица. Полковник Мунц бе почервенял целият, а специален агент Солес от Агенцията за борба с наркотиците изведнъж откри много интересни неща по рентгеновите снимки.
Майор К. Г. Кастило — след като покри устата си с ръка, за да не се види как е прехапал устни в опит да потисне избликналия смях, защото и най-незначителният звук щеше да отприщи истеричен кикот — най- сетне прецени, че може да има доверие на гласа си.
— Много се радвам, че ще бъдеш до мен, ефрейтор — отвърна той. — Знам, че на пехотинците може да се има пълно доверие.
—
Полковник Мунц се обърна от апарата за четене на снимки и тъй като все още не смееше да заговори, кимна към вратата, за да подскаже на Кастило, че иска да поговори с него насаме.
— Бихте ли ме извинили за момент, момчета — обади се Чарли и се отправи към коридора с Мунц.
Мунц стисна ръката му.
— Карл, след като вече разчиташ на защитата на американските пехотинци, имаш ли нещо против да те оставя?
— Недей да подценяваш пехотинците, Алфредо. Струва си да са на твоя страна.
— Всички ли са като това момче?
— Не се случва често да имат съмнения по отношение на себе си — отвърна Чарли.
— И ти трябва да си такъв, Карл — отвърна сериозно Мунц. — В тоя занаят съм от доста време и съм срещал малцина, които имат твоя талант.
— Това е невероятен комплимент, Алфредо.
— Това е самата истина. Слушай ме, Карл. Не бива да се притесняваш от онова, което се случи вътре…
„Има предвид, че за малко не припаднах.“
— Би трябвало нещо да не е наред с мъжа, който оглежда куршума, попаднал в главата на любимата му, ако остане безразличен и спокоен.
Кастило го погледна, но не отговори.
Мунц стисна ръката му.
— И обърни внимание, бодигардът те предупреди, че нямаш бронирана кола — ухили се Мунц. — Предполагам, ще бъдеш във вашето посолство.
„Защо не? Доктор Дядо Коледа каза, че Бети ще бъде в операционната два часа. И без това трябва да
