Мунц, — автомобилът е навлязъл в кръговото. Тогава е спрял. Кой знае защо, шофьорът…
— Казваше се Роджър. Беше на двайсет години — прошепна Кастило.
—
— А какво е ставало?
— Автомат „Мадсън“ — уточни Мунц. — Все още е на прозореца. Роджър не е успял да го затвори навреме, но стъклото е притиснало автомата… — Той посочи.
Кастило обърна глава. Дулото на „Мадсън“ беше притиснато от страната на шофьора.
— Те нали се вдигат автоматично? — попита Кастило.
— Да, тогава е дал заден и се е опитал да избяга. Затова колата се е озовала тук.
„Мили боже!“
— Извършителят е държал пръста си на спусъка, докато е могъл — продължи Мунц. — След това е избягал.
— Заловихте ли го?
Мунц поклати глава, след това замахна с ръка. Един от хората му се приближи с веществено доказателство. Мунц го взе и го подаде на Кастило.
Вътре бе прибран полуавтоматичен „Глок“, вътрешността на плика бе омазана в полепналата по ръкохватката на пистолета кръв.
— Твоят агент е стреляла веднъж — обясни Мунц.
— Тя не е моят проклет агент. — Той опипа пистолета през плика. — Тя е… моята… голямата ми любов.
— Знам, Карл — отвърна Мунц. — Личи по очите ти.
Чу се бумтене на хеликоптер, Кастило вдигна поглед и видя „Алует III SA 316 А“, същия със слабите главни и опашни ротори, да се опитва да набере височина.
— Ще дойда в болницата с теб, Карл — заяви полковник Мунц.
IХ.
(ЕДНО)
Магистрала „Дел Сол“
Северен изход
„Сан Исидро“
Провинция Буенос Айрес, Аржентина
18:50, 24 юли 2005
Полковник Алфредо Мунц се втурна напред, докосна шофьора на джипа „Гранд Чероки“ по рамото и му нареди да намали, да спре сирената и светлините.
Кастило го погледна отначало изненадан, след това обзет от гняв, накрая ужасен, когато се сети каква може да бъде причината, за да не бързат.
„Мили боже, да не би някой да му е съобщил, че е мъртва, и аз да не съм разбрал?“
Мунц разбра какви мисли му минават през главата.
— Ако двамата с теб се озовем в болнични легла до
Кастило не отговори.
— В болницата ще проверят жизнените й показатели, ще определят кръвната група…
— Кръвната й група е на документите — прекъсна го Кастило.
— Ако са били в чантата, вече я изпратих в лабораторията. Не че ще открият чужди отпечатъци, но не искам да пропусна нищо.
Мунц зачака Чарли да осмисли думите му, след това продължи:
— Дори в болницата да разполагат с данни за кръвната й група, ще искат да направят свое изследване, освен ако състоянието й не е критично. Преливане на кръв от неподходяща група може да е фатално.
— Положението й не е ли критично? Господи, Алфредо, задната седалка беше като залята с кръв.
— Според мен поне, не всичката беше нейна — отвърна Мунц. — А ти знаеш колко силно кървят раните по главата.
„Знам, разбира се, нали съм войник. Значи започни незабавно да мислиш като войник, Чарли!
Всичко това, без съмнение, се случи по моя вина, но стореното-сторено.
Прецени щетите и реши какви действия да предприемеш!“
Кастило се постара да овладее гласа си.
— Не ми каза къде е уцелена.
Мунц докосна с пръст дясната буза, малко над устата.
— Има рани и по тялото, по бедрата и отстрани. Само това успях да видя.
— Три рани от… С какви куршуми са стреляли?
— Не знам. Имаше пръснати деветмилиметрови гилзи.
— Може да извадим късмет и да не е от „Мадсън“ четирийсет и пети калибър.
— Според мен не е бил „АСР“ четирийсет и пети — отвърна Мунц, без да каже и дума, когато разбра, че Кастило познава бразилския модел. — Може дори да извадим още по-голям късмет.
— Как така?
— Не видях изходна рана на лицето. Което означава, че куршумите може и да са отскочили.
— Какво?
— Отскачащи куршуми.
— Да не би да искаш да кажеш рикоширали?
— Именно. Чудесните стъкла на бронираното беемве, предназначено да държи куршумите навън, може, за съжаление, в този случай, да са ги задържали вътре.
— Господи, това дори не ми мина през ума.
— Ще разберем, когато отидем в болницата.
„Има и още нещо, което не ми е минавало през ума!“
Извади мобилния и натисна едно от копчетата за автоматично набиране.
Алекс Дарби се обади на второто позвъняване.
— Дарби.
— Кастило се обажда. Имало е засада. Моята кола, на кръговото на Санта Фе в „Сан Исидро“. Сержант Маркъм е мъртъв, Бети Шнайдер я откарват с хеликоптер към Немската болница.
— Ти добре ли си, Чарли?
— Не знам дали може да се каже „добре“, но не бях в колата. Наливах се с вино в един бар.
— Къде си сега?
— В автомобила на полковник Мунц, на Северния изход от магистралата, на път към болницата.
— Значи аржентинците знаят.
— Те ми съобщиха… на мен, човека, който би трябвало да е в течение на всичко.
— Чарли, не можеш да се виниш, че не си бил в колата.
— А според теб те кого са се опитвали да очистят? Мен или жената от Тайните служби и шофьора пехотинец?
— До десет минути ще изпратя хора в болницата. Не мърдай оттам, докато не пристигнат.
— Ако имаш свободни хора, по-добре ги прати в дома на Мастърсън. В никакъв случай да не съобщават на госпожа Мастърсън какво се е случило.
— Чарли, и по радиото, и по телевизията, и в пресата ще съобщят какво се е случило.
— Тогава не й позволявайте да гледа телевизия и да слуша радио. Искам да го чуе от посланика. Щом приключим разговора, ще му позвъня.
— Добре, Чарли. Има ли нещо друго?
— Намери Тони Сантини й го помоли да даде на Джак Бритън нещо по-яко от „Глок“, след това му
