— Изобщо не е смешно, Чарли.
— Защо ми се струва, че никой не подслушва този разговор?
— В момента съм в тоалетната.
— Да ти се обадя ли след две минути?
— Не. Какво си намислил?
— Двамата с Роджър успяхме да избягаме от посолството — обясни Кастило. — Там е истински цирк. Както и да е. В момента сме на „Авенида Либертадор“. Роджър ще ме остави в „Канзас“, ще дойде да те вземе и ще те докара в ресторанта.
— Защо?
— Първо, искам да видиш мястото, второ, искам да съм с теб, да пийнем по едно, да не говорим, че не е много разумно гаджето ти да идва да те прибира от работа.
— Ти гадже ли си ми?
— Честно да ти кажа, останах с такова впечатление.
— Добре. Сигурен ли си, че не искаш да остана тук през нощта? Роджър може да ме откара до хотела…
— Със сигурност не искам да прекараш нощта там.
„Искам да полудувам с теб, докато си без дрешки.“
— А сега за задачата ми — смени темата Бети. — Може и да успея да измъкна нещо от нея.
— Как успя?
— Много е мила, поговорихме си, след това ме помоли да й направя една услуга, а аз, разбира се, се съгласих и тя поиска да открия най-добрата охранителна фирма в Мисисипи — решила е, че покрай всичките казина по крайбрежието не може да няма добри фирми — или пък в Ню Орлийнс. Каза, че искала най- добрата, която съществува.
— И аз бих искал, ако съм на нейно място. Ти какво й каза?
— Че ще се поразровя.
— Ще говоря с Джоуел Исаксън, да видим той какво ще каже.
— Благодаря ти.
— Ще се видим след малко, сладурче. Тъкмо ще поговорим.
— Роджър кога ще дойде?
— След не повече от двайсет минути.
— Добре, ще бъда готова.
(ДЕВЕТ)
Ресторант „Канзас“
„Авенида Либертадор“
„Сан Исидро“
Провинция Буенос Айрес, Аржентина
18:10, 24 юли 2005
Чашата каберне „Сенетин“ пред Чарли бе почти празна и той започваше да се притеснява — „За бога, Бети трябваше да е вече тук“, — когато мобилният му звънна.
— Кастило.
—
„Мунц, при това ми говори така, сякаш сме първи приятели.“
— Ако трябва да си призная, в момента съм на бара в „Канзас“ и чакам момичето си.
— В бара ли каза? Седиш на бара?
— Да, но не искам компа…
— Слушай ме много внимателно, Карл. На секундата се махни от бара и седни в някое сепаре. Наведи ниско глава.
„Той говори напълно сериозно. Какво, по дяволите, става?“, запита се Чарли, след това отново премина на немски.
—
— Прави каквото ти казвам, за бога! Опитвам се да те опазя жив! Ще ти пратя кола след две минути.
Полковникът прекъсна.
„Мама му стара!“
Кастило се смъкна предпазливо от стола пред бара, махна на бармана, че се мести в сепаре, и отиде да седне.
Много предпазливо измъкна „Беретата“ и освободи предпазителя. Никой не го бе видял.
След минута чу воя на сирени и чак след миг осъзна, че не е само една.
Цяла минута по-късно чу писък на гуми отвън и първите двама представители на Националната жандармерия влетяха в ресторанта, стиснали „Узита“. Следваха ги цивилни агенти, също стиснали „Узита“.
„Хитро. Ако бяха влезли първо те, а не униформените, като знам какво ми наговори Мунц, щях да ги застрелям и да му мисля по-късно.“
Един от мъжете, със сигурност агент на ДРУ, хукна навътре, забеляза го и се отправи с бърза крачка към него.
— Елате с нас, господин Кастило.
— Какво, по дяволите, става?
— Ще ме последвате ли, господин Кастило? — повтори мъжът. — Полковник Мунц ще ви обясни всичко, когато пристигнем.
Пътуваха съвсем кратко. Стори му се дълго заради тесните улици и високата скорост.
Първо видя пуснатите светлини на полицейските коли, след това линейките и накрая колата на посолството.
Сякаш някой се бе нахвърлил върху прозорците с бейзбол на бухалка. „Мили боже, някой е направил тази кола на решето“. Автомобилът на посолството бе хлътнал на заден в едно кафене отстрани на кръговото в югоизточния край на Жокей клуба на „Сан Исидро“. Масите и столовете бяха пръснати навсякъде, по масите седяха хора, други, прегазени или застреляни, лежаха на земята.
Кастило изскочи от колата, без да я чака да спре.
Мунц бе застанал до автомобила на посолството.
— Карл, много съжалявам! — започна той.
Кастило се втурна към колата. Мунц се опита да го спре. Чарли му се изплъзна. Трима други се опитаха да го спрат.
Мунц нареди на мъжете да го пуснат.
Десният страничен прозорец го нямаше.
Сержант Роджър Маркъм лежеше на предните две седалки. Главата му сякаш бе избухнала.
Кастило не успя да види задната седалка, затова отвори вратата.
„Къде, по дяволите, е Бети?“
Кожената тапицерия беше оплескана с кръв.
Кастило изтича обратно при полковник Мунц.
— Тя къде е?
— Изпратих я с линейка на стадиона — обясни Мунц. — Ще я прекарат с хеликоптер до Немската болница.
— Колко е зле? — попита Кастило.
— Простреляна е на няколко места. Един от куршумите е попаднал в лицето.
— Какво, по дяволите, се е случило?
— Според първия ни сценарий, доколкото разбрахме от очевидци — започна стегнато и професионално
