прекратиха целия цирк пред новинарски камери от цял свят. Нямаше размахани саби, но иначе програмата по разпръсване на демонстрациите беше пълна. Силвия Грунблат е в предистерично състояние.
Замълча и погледна Кастило.
— Обади се някакъв от твоя офис. Милър. Разправя, че или мобилният ти не работи, или говориш прекалено много. Предаде да се обадиш на шефа си по обезопасена линия в четири вашингтонско време. Пет тукашно.
— Ясно.
— И посланикът иска да разбере какво става. За да избегне цирка пред посолството, предлага да обядвате в Американския клуб. Резервирах ви частна зала. Надява се и ти да отидеш, Алфредо.
— Разбира се — съгласи се Алфредо.
— А ние? — попита Холцман.
След миг колебание Кастило отвърна:
— Разбира се.
Американският клуб беше на единайсетия етаж на административна сграда срещу операта. Първото, на което попадна погледът на Чарли, след като слезе от асансьора, бе огромното американско знаме, развявано на един от бойните кораби в Нормандия на деня „Д“ през 1944 година. Беше поставено в рамка и закачено на стената.
Кастило малко се изненада, когато Роджър Маркъм — настоя младежът да обядва с тях — не им разказа исторически факти за действията на съюзниците в деня „Д“ и Втората световна война.
Имаше приятен дъбов бар с чудесна колекция от алкохол.
— За мен едно малко — обади се Дарби и се насочи към бара. — Може и голямо. Заслужил съм си го.
„Също и аз — помисли си Кастило. — Но май е по-добре да не пия.“
К. Г. Кастило и сержант Маркъм бяха единствените въздържатели и Кастило предположи, че Маркъм следва неговия благороден пример.
Срещата премина добре.
Посланик Силвио разреши въпроса дали госпожа Мастърсън ще иска да отпътува за САЩ непосредствено след церемонията в катедрала „Метрополитана“, като й позвъни и подхвърли, че според него това била най-добрата идея, и настоя за одобрението й.
Докато чакаха асансьора, на Кастило му хрумна неприятна мисъл.
„Всичко върви добре. Прекалено добре. Какво, по дяволите, пропускам? Каква ще бъде следващата крачка?“
(СЕДЕМ)
Посолството на Съединените щати
„Авенида Колумбия“ 4300
Палермо, Буенос Айрес, Аржентина
17:05, 24 юли 2005
— Казвам се К. Г. Кастило. Трябва да разговарям със секретар Хол по обезопасена линия, ако обичате.
— Очаквахме обаждането ви, господин Кастило. Изчакайте, ако обичате.
— Господин Кастило е на обезопасена линия, госпожо секретар.
— Господин Кастило е на обезопасена линия, господин секретар.
— Секретар Кохън, секретар Хол и господин Кастило ви очакват на обезопасената линия, господин президент.
„Мама му стара!“
— Добър ден, Чарли — заговори президентът. — Как върви при теб?
— Добър ден, господин президент. Господине, обаждам се от кабинета на посланик Силвио. Бих искал да ви съобщя, че той може…
— Включил си на микрофон, нали, Чарли?
— Да, господине.
— Добър ден, господин посланик — поздрави президентът. — Шефът ви и шефът на Чарли също ще участват в разговора. Нали нямате нищо против?
— Разбира се, че нямам, господин президент. Добър ден, госпожо секретар, господин секретар.
— Казвай, Чарли — настоя президентът.
— Добре, господине. По всяка вероятност госпожа Мастърсън и децата ще излетят по-късно днес следобед, местно време, най-късно утре.
— Тя съгласи ли се да присъства на връчването на отличието в катедралата?
— Да, господине.
— Тя, по-точно те, ще са в пълна безопасност, нали, Чарли?
— Да, господине. Според мен са в безопасност. Двамата с посланика току-що се връщаме от среща с шефа на ДРУ и той ни увери, че аржентинското правителство е взело всички необходими мерки, за да гарантира безопасността им.
— Нашите хора — ти — нали сте проверили всичко?
— Да, господине.
— Така ли е, господин посланик?
— Да, господине. Съгласен съм с господин Кастило.
— Как върви разследването?
— Господине, запознахме се и със специален агент Холцман, агента, който ръководи екипа от ФБР и…
— Добре, Чарли, май това е всичко — каза президентът. — Ако всичко върви както трябва, ще се видим утре вечер в Мисисипи. Двамата с Натали ще отидем. Ти, Мат?
— Ако кажете, ще дойда, господине — отвърна Хол.
„За пръв път от началото на разговора си отваря устата.“
— Според мен трябва, Мат — реши президентът.
— Значи ще дойда, господине.
— А вас, господин посланик, предполагам, че ще ви видя също.
— Господине, бих искал да чуя мнението на секретар Кохън.
— За кое? — попита нетърпеливо президентът.
— Господине, Мастърсън беше заместник-посланик. Ако дойда, а и двамата със съпругата ми много бихме искали да дойдем, цялата отговорност на мисията остава на плещите на господин Дарби, търговския ни аташе…
— Хуан — намеси се държавният секретар Кохън, — знам какво е отношението ти към починалия, но е най-добре да останеш в Буенос Айрес. Не искаме да изглежда така, сякаш сме те повикали за инструктаж.
„Най-накрая и тя си отвори устата.“
— Добре, госпожо — отвърна посланикът.
— Както прецениш, Натали — съгласи се президентът. — Някой друг има ли да каже още нещо? — Последва кратко мълчание и президентът сложи край на разговора. — Благодаря ти, Чарли. Благодаря и на двамата.
(ОСЕМ)
— Шнайдер.
— Дон Жуан търси агент Виенски шницел.
