След това се чукнаха, а Макгрори рече:
— Високо ценя съветите ти, Хуан. Искрено ти благодаря.
ШЕСТ
— В общи линии, това е всичко, което ми каза Хауъл. — Алекс Дарби завърши разказа си пред посланик Силвио. — Въпросният Ордьонес открил гилза, събрал две и две със следите от хеликоптера и труповете и решил, че не става въпрос за най-обикновен обир.
— Посланик Макгрори вече е убеден, че става въпрос за наркотици — обясни Силвио. — Посях семето на този сценарий и той веднага се хвана. Нека си остане между нас, Алекс, но се почувствах виновен… дори засрамен от себе си.
— Господине, какъв друг избор имахте? — попита Дарби. — Кастило има пълномощия от президента. Имаше всичкото право да направи каквото направи, без да съобщи на Макгрори.
— Въпреки това — опъна се Силвио — се чувствам неудобно.
— Няма причина, господине. Моите уважения към посланик Макгрори, но вие сам разбирате, че нещата можеха да излязат от контрол, ако той знаеше. Представяте ли си какво щеше да бъде, ако Кастило играеше по правилата и беше поискал разрешението от него?
Силвио не отговори. Вместо това попита:
— Откъде, по дяволите, е намерил Кастило хеликоптер? Попитах го, но той не ми каза.
— И аз го питах, и на мен не ми каза. И за парите не знаех.
— Дали ще успеят да ги проследят?
— Кое, парите или хеликоптера?
Силвио се разсмя и поклати глава.
— И двете. Дано не разберат нищо.
— За хеликоптера няма начин да разберат каквото и да било. Кастило нанесе данни за полет от „Хорхе Нюбъри“ до Пилар, където се предполага, че е оставил хеликоптера, след това излетя и мина на около метър и половина над водата. Върна се по същия начин, след това даде заявка в Пилар и попълни нов летателен план до „Хорхе Нюбъри“. Няма нищо съмнително в цялата работа.
— Ами ако някой е записал номера на хеликоптера? — притесни се Силвио. — Веднага ще се разбере на кого е, нали?
— И аз се сетих за тази възможност, господине, но прецених, че е по-добре да не знаем чий е хеликоптерът.
Силвио кимна.
— Ти, разбира се, си прав. Ами парите?
— Преди да се случи всичко това, Юнг се опитваше да проследи американци — и други — решили тайно да инвестират пари тук. Нямам представа по чия поръчка е проучвал, но не търсеше единствено мръсни пари, които този и онзи се опитваше да изпере. Той беше експерт по прехвърлянето на крупни суми, без никой да разбере. Предполагам, че Кастило го връща тук, за да не останат никакви следи.
— Според мен посланик Макгрори ще му вгорчи живота, когато пристигне в Уругвай, защото е скрил специалното си назначение от него. Според мен Макгрори има основание да е ядосан.
— Няма защо да се ядосва на Юнг — отвърна Дарби. — Юнг просто е изпълнявал заповеди.
— Тази работа с
— Господин посланик, убеден съм, че преди да кажете нещо на някого, вие преценявате дали можете да вярвате на дадения човек. Така и трябва да бъде. Никога не съм разбирал хората, които не схващат, че доверието е двупосочно.
— Май не разбрах какво се опитваш да ми кажеш, Алекс.
— Колко научава шефът — независимо дали става въпрос за ефрейтор, за представител на някоя разузнавателна агенция или за посланик — оставяме настрани правилата, зависи от мнението на подчинените доколко може да се има доверие на въпросния човек.
Силвио се замисли за момент, след това вдигна поглед.
— Не мога да не попитам, Алекс. Ти колко ми каза?
— Когато пристигнах тук, господин посланик, имах богат опит с хора от вашия ранг, затова много внимавах дори когато ви казвах колко е часът. След като ви опознах, започнах да ви казвам всичко.
— Благодаря ти — отвърна простичко Силвио.
— Господин посланик, искам да използвам обезопасената линия, за да съобщя на Кастило какво се е случило в Монтевидео и тук.
— Правилно, трябва да му се каже, при това веднага. Мога и аз да го направя, Алекс. Не е нужно ти да се обаждаш.
— Позволете на мен, господине — настоя Дарби. — Аз не се чувствам виновен, когато действам зад гърба на Макгрори.
— Ясно! — примири се посланик Силвио. След това се замисли. — Повече от очевидно е, Алекс, съдя по всичко, което се случва, че близкото ми сътрудничество с теб ме разваля. Току-що осъзнах, че за мен е истинско удоволствие да те оставя ти да се обадиш. Много ти благодаря.
Той премести телефона по-близо до Дарби.
VI
ЕДНО
Ото Гьорнер, изпълнителен директор на фирма „Госингер“, посегна към слушалката на личния си телефон, без да откъсва поглед от уводната статия. Беше антиамериканска и успешно сразяваше президента на САЩ както в личен план, така и като политик.
След като прочете първите две изречения, разбра, че не може да пусне статията в нито едно от изданията на „Тагес Цайтунг“. Авторът щеше да реши — и със сигурност да се оплаче пред колегите си — че тъпият главен редактор на „Тагес Цайтунг“ е изхвърлил на боклука една чудесно написана статия за перковците от другата страна на океана.
Когато стигна до четвъртия параграф, Гьорнер разбра — с огромно облекчение — че щеше да свали статията така или иначе, тъй като тя не бе съобразена с нито един от ръководните принципи на вестникарската верига, а не защото обиждаше грубо
— Гьорнер — изръмжа в слушалката той.
— Имаш ли някакви връзки с щурмовака, който охранява паркинга? — попита познат глас на английски. — Отказва да ме пусне.
— Говорим за вълка, той в кошарата — подметна Гьорнер.
— Това да ли трябва да означава или не?
— Дай да го чуя, Карлхен — нареди Гьорнер, надигна се бързо от бюрото и се приближи до прозореца с изглед към паркинга.
Карлос Гилермо Кастило, роден под името Карл Вилхелм фон унд зу Госингер, бе застанал отстрани на бариерата, преграждаща пътя към паркинга, за да подаде мобилен телефон на охраната.
