Ловците

— Топло — отвърна Кастило. — Той е новият шеф на Националното разузнаване.

— За него ли работиш? Позволено ли ми е да задам този въпрос? — обади се Гьорнер.

— Можеш. Не, не работя за него. Въпреки че на него много му се ще да ме командори. Президентът го отряза, аз го отрязах, но Монтвейл не разбира, че „не“ означава…

— Карл — прекъсна го Гьорнер, след това замълча.

Чарли му се усмихна.

— Да, знаеш, че умея да чета мисли. Искаше да ме попиташ: „Защо ми разказваш всичко това?“ или „Няма ли да загазиш, като ни разказваш всичко това?“ Близо ли съм до истината?

Гьорнер поклати глава, неспособен да повярва, след това кимна примирено.

— Разказвам ви го, защото ми се струва, че трябва да знаете някои неща, тъй като и двамата сте включени в списъка ми на доверени лица — той вдигна лявата си ръка с леко разперени пръсти — хора, на които имам пълно доверие. Освен това отговорът е не, не съм загазил. Президентът ми разреши да разкажа на когото преценя, каквото преценя.

Гьорнер срещна погледа му за миг и си помисли: „Той говори сериозно. Казва истината. Сега вече разбирам, че има трета причина. Карлхен току-що сложи и чичо Ото, и леля Гертруд в джоба си, за да им извади душите с памук. Той знае какво постига по този начин. Господи, прилича невероятно много на стария!“

— И последната причина е, че имам нужда от помощта ви и искам да разберете защо се нуждая от помощ; защо ще направите онова, за което ви моля.

Гьорнер понечи да заговори, ала се спря — „Господи, трябва да го кажа“ — след това продължи:

— Карл, ние тук публикуваме вестници, създадени от прапрадядо ти. Не мога да гледам безучастно как ни превръщаш в клон на ЦРУ.

— Има много простичък отговор на тази работа, Ото — отвърна Кастило. — Напълно прав си. Това е вестник. Нека не забравяме обаче, че аз притежавам „Госингер“. — Той замълча, за да е сигурен, че думите му са попаднали на място, след това продължи: — Става по-сложно, защото истината е, че съм мислил за Grosspappa. Мислил съм и за „Тагес Цайтунг“. Не ви превръщам в клон на ЦРУ. Първо, аз не работя за ЦРУ. А, доколкото го помня, от всичко, което съм чувал за него, той е бил човек с изключително висок морал. Според мен той би се подразнил — би останал искрено възмутен — от алчните мръсници, замесени в скандала „Петрол срещу храни“. Също като Ерик Кочиан. Ако беше все още жив и сам Господ бог му се явеше с татуировка „ЦРУ“ на челото и го увереше, че се опитва да постави тези алчни убийци, където им е мястото, Grosspappa щеше да помогне. Без да се увлича прекалено, разбира се. И аз смятам да постъпя по същия начин. Карлос Кастило ще помоли „Тагес Цайтунг“ за някои неща и ако Карл фон унд зу Госингер мисли, че дядо му е щял да осигури необходимото на Кастило, „Тагес Цайтунг“ ще трябва да осигури въпросните неща.

— Карлхен, в Библията се казва, че никой не може да е слуга на двама господари — подметна Гьорнер.

— В Библията се казва още, че Йоан бил погълнат от кита и оцелял15 — засече го Кастило. — Не беше ли ти този, който ми казваше да внимавам какво чета? Нали твърдеше, че не бива да се вярва на всичко напечатано?

— Всяко нещо с мярка, Карл — отвърна тихо Гьорнер. — Само че кой определя мярката?

— Аз я определям. Също така не е нужно да ти казвам, че ако прекрача ръба, можеш да ме предупредиш, за да не полетя в пропастта.

Гьорнер го наблюдаваше умислен.

— Колкото повече остарявам, толкова повече вярвам в генетиката — заяви най-сетне той. — Затова ще се примиря, че във вените ти тече много повече от кръвта на Oberst Херман Вилхелм фон унд зу Госингер, отколкото на тексаския каубой, подполковник Кастило.

Чарли не отговори.

— Разкажи ми сега за съобщението на посланик Монтвейл — подкани го Гьорнер.

— Нямам представа какво е съобщението на Монтвейл, но ако беше наистина важно, той щеше да намери начин да стигне до мен.

— Нещо не разбирам — призна фрау Шрьодер.

— Ако отида до Берлин, за да взема съобщението, ще вляза в ролята на симпатично малко кученце, което хуква в мига, в който господарят му свирне. А той иска точно това.

— Ясно — въздъхна тя, замисли се за миг, после се притесни. — Ами ако има нещо важно в това съобщение?

— Ако се е случило нещо важно, Дик Милър да е разбрал досега и да е намерил начин да се свърже с мен. Просто за всеки случай, щом оправим парите, ще позвъня на Дик.

— Ти за това ли дойде? — попита Гьорнер. — Заради парите в „Лихтенщайнише Ландесбанк“?

— Главно.

— И какво друго?

— Искам бележките на всички репортери за „Петрол срещу храни“ — отвърна Кастило. — Няма да ги види никой друг освен мен. Наистина не работя за ЦРУ, Ото. Работя за президента.

Гьорнер не отговори.

— Да не би да преминах границата, Ото? — попита тихо Кастило.

— Не и с това искане — отвърна веднага Гьорнер. — Мисля, че старият щеше да ти даде записките на репортерите. Що се отнася до парите, ще изчакам да чуя какво имаш да ми кажеш за тях.

— Ще ти кажа абсолютно всичко — обеща Чарли. — Открихме, че Лоримър ги беше пръснал в три банки в Уругвай. Стори ни се логично, че ги е откраднал — американците казват — „припипал“ — от сумите за подкупи. Освен това открихме, че не става дума за обикновен депозит, а за нещо като облигации, които можеш да изтеглиш когато поискаш. Взехме банковите документи, а после и парите. Ще бъдат похарчени, за да открием кой уби господин Мастърсън и сержант Маркъм и за други благородни цели, включително да разберем кой е изпратил наемни убийци да ликвидират Лоримър.

— Много бързо си разбрал за убийството — засече го Гьорнер.

— Бях там, Ото. Тъкмо се канех да кажа на Лоримър, че ще го върнем при семейството му, когато някой счупи прозореца с автомат. Убиха Лоримър и раниха човека с мен. Другите лоши убиха един от сержантите ми с гарота.

— Карлхен! — писна фрау Шрьодер.

— Кои са тези хора? — попита Гьорнер.

— Нямам представа. Но ще ги открия. Единственото сигурно е, че не бяха уругвайски бандити. Може да са от Спецназ. Възможно е да са изпратени от Мосад. Като нищо може да са французите. Подхвърлиха, че е напълно възможно да се окажат германските командоси. Които и да бяха, бяха наистина невероятни.

— Предполагам, си наясно, че са били повече от опасни — натякна Гьорнер.

— Мина ми подобна мисъл през главата. Чакайте да ви кажа какво ще правя с парите, за да може фрау Шрьодер да ми обясни защо не е възможно.

Гьорнер усети, че се усмихва против волята си.

Кастило започна:

— Имам — не точно аз, ами „Плодове и зеленчуци Лопес Мексико“ — сметка в „Банко Саламандер Мехикано“ в Оакса.

— Повтори, но този път по-бавно — помоли фрау Шрьодер и посегна към кожения тефтер на Гьорнер. — Най-добре ми продиктувай името по букви. Не знам испански.

— Не може да бъде! — престори се на силно изненадан Кастило. — Аз пък си мислех, че всички знаят испански.

Гьорнер усети, че се усмихва отново, докато наблюдаваше изражението на фрау Шрьодер, преди тя да се сети, че това е шега.

Кастило посегна към чантата с лаптопа, извади лист и й го подаде.