— Обадил ти се и ти е съобщил — повтори Кастило тихо, след това надигна глас, за да се чува ясно, и попита: — Дик, къде е Торине?
— У вас. Заедно с Фернандо.
— Свържи се с него по другия телефон и го засили да докара „Гълфстрийма“ в Будапеща. Веднага.
— Има една много основателна причина да не мога да го засиля. „Гълфстрийма“ още не е твой.
— Просто се обади на Джейк и го попитай дали самолетът може да мине Атлантическия. Ще чакам.
Кастило усети погледа на Гьорнер.
— Мислиш, че нещо се е случило с Ерик ли? — попита Гьорнер.
— Струва ми се крайно необичайно Ерик да ти звъни, за да ти съобщи, че е паднал. По-вероятно е да ти е звъннал да не би случайно да научиш какво наистина му се е случило и защо е в болница.
Гьорнер изви вежди, но не отговори.
По микрофона прозвуча гласът на Милър:
— Свързвам ви с полковник Торине, подполковник Кастило — обяви саркастично Милър.
— Какво става, Чарли? — прозвуча гласът на Торине.
— Ако Дик даде на продавача на „Гълфстрийма“ чек в мига, в който банка „Ригс“ отвори, можеш ли да дойдеш в Будапеща?
— И да се оправяме с документите по-късно ли?
— Да.
— Ако приеме чека, ще ми отнеме поне час и половина да се вдигна от Балтимор. Не мога да мина цялото разстояние на един етап. Ще се наложи да презаредя някъде, например в „Рейн на Майн“…
— Вече се казва международно летище „Франкфурт“. Още ли не знаеш? Вече не е „Рейн на Майн“.
— Подобни промени не те ли карат да се чувстваш остарял? — отвърна Торине. — Смятай девет часа полет и час за презареждане. Значи общо дванайсет часа, след като Дик връчи чека, стига онзи да се съгласи. Ако не иска, какво ще правим?
— Давате му чека, без да му съобщавате, че ще направите един последен изпитателен полет.
— Има още един проблем. Налага се да взема Фернандо на дясната седалка. Няма да му стане никак приятно.
— Не ти трябва човек отдясно.
Торине се поколеба, преди да отговори.
— Не си спомням някъде да са заничали дали самолетът, който каца, има втори пилот. Защо не искаш Фернандо?
— Искам Фернандо да се прибере в Тексас и да си гледа семейството.
— Добре, Чарли, както кажеш.
По високоговорителя прозвуча гласът на Фернандо.
— Ще откарам противния ти самолет до Будапеща и тогава ще се прибера, гринго.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм.
— Много ти благодаря — усмихна се Чарли. — И на двамата. Ще ви запазя стаи в „Гелерт“.
— Ще се видим в малките часове утре призори — отвърна Торине и затвори.
— Нещо друго, Чарли, за да съм сигурен, че ще закусвам на спокойствие? — попита Милър.
— Какво стана с авиониката за „Рейнджъра“!
— Пътува за Буенос Айрес.
— Добре. Супер. Ще се чуем, Дик.
— Да кажа ли на посланика къде заминаваш?
— Кажи му. Той така и така ще разбере.
— Как така?
— Ще използвам неговото въздушно такси до Будапеща — обясни Кастило. — Няма как да не разбере.
— Нещо не ми е съвсем ясно, но какво да се прави. Сигурно нямам нужното ниво за достъп до секретна информация. Пази си гърба, приятелю.
Кастило затвори и се върна при чантата с лаптопа, извади визитка и набра някакъв номер.
— Сега пък какво? — попита Ото Гьорнер.
— Обаждам се на въздушно такси да ме закара до Будапеща.
— Ще успееш ли да го уредиш? „Тагес Цайтунг“ ли ще плаща?
— Ще успея да уредя. Самолетите са собственост на ЦРУ и посланик Монтвейл ми каза, че мога да ги ползвам с предимство. И няма „Тагес Цайтунг“ да плаща, а доброто старо разузнаване.
— Тогава съобщи, че искаш две места — нареди Ото.
Кастило го погледна любопитно.
— Струва ми се, че имаш право. Ерик ми пробута прекалено много подробности — обясни Гьорнер. — Каза, че се спънал в кучето, докато слизал по стълбите. Ако наистина се беше спънал в проклетото куче, нямаше да ми каже. Всъщност, ако наистина беше паднал, изобщо нямаше да спомене. Сега вече държа да разбера какво става.
— Обажда се подполковник Кастило — представи се Чарли. — Намирам се във Фулда, Германия, и заедно с още един пътник искаме да се придвижим колкото е възможно по-бързо до Будапеща. Кой е най- добрият начин?
Трийсет секунди по-късно той затвори.
— Таксито ще ни чака в Лайпциг след деветдесет минути — обяви той.
ДВЕ
— Хук става нещо, Робърт — обърна се посланик Макгрори към Робърт Хауъл. — Работата е толкова гнила, че двамата с теб трябва да я разнищим докрай.
— Не ви разбирам, господин посланик.
— Човек на твоята длъжност, Робърт, би трябвало да прояви повече любопитство към господин Юнг. Изведнъж го викат в Щатите, след това той се връща, за да оправя цялата работа с Лоримър.
— Признавам, че мислих по този въпрос — отвърна Хауъл.
— Може, разбира се, да е случайност. Само че е много малко вероятно.
— А вие какво мислите, господин посланик?
— Нищо конкретно. Двамата с теб ще разберем — отвърна Макгрори.
— Какво искате да направя, господине?
— Докато е тук, го дръж под око. Искам да знаеш къде ходи, с кого разговаря и така нататък. Подозирам, че има някаква връзка със събитията в имението, и искам да разбера какво точно е направил.
— Има ли причина да мислите, че той има…
— Чисто и просто интуиция — отвърна Макгрори. — След като си бил в тази игра достатъчно дълго, като мен, развиваш усет и интуиция.
— Абсолютно прав сте, господин посланик.
— Затова искам да следиш всяка негова стъпка.
Хауъл кимна.
— Юнг ще бъде тук след пет минути — съобщи Макгрори. — Искам да присъстваш на разговора ми с него.
— Разбира се, господине.
