Ловците

убийствата са начин на живот в тези среди. Наркодилърите ги убиват всеки ден.

— Точно така е, господине.

„Той наистина ли вярва на тези простотии?“

— Няма да им позволя да им се размине. Няма да ги оставя да си мислят, че са ни подвели в погрешна посока. Няма да подам никакво официално оплакване в Държавния департамент.

— Разбирам, господине.

— Ще изчакам, ще ги оставя да се чудят какво да правят и те сами ще разберат, че нямам намерение да им играя по свирката. — Замълча за миг, преди да продължи: — Въпреки това си мисля, че подходящите хора в Държавния департамент трябва да научат за станалото. Точно това имах предвид, когато ти казах, че и двамата с теб — дори държавният секретар — сме в много деликатно положение. Ако не беше заради посланик Лоримър, щях да надигна глас, но единствено заради състоянието на посланика…

— Разбирам, господине.

— Никой от нас не иска да петни паметта на сина му или пък да му докара инфаркт.

— Разбира се, че не, господине.

— От друга страна, ми се струва, че секретарят трябва да разбере, нали така? Дори информацията да му бъде предадена от една „пионка“.

— Сега вече ви разбрах, господине.

— Сигурен съм, че си ме разбрал — отвърна Макгрори.

Изправи се, пресегна се през бюрото и подаде ръка на Юнг.

След това отново седна.

— Сега, да се заемем с въпроса, заради който си тук. Има ли нещо, което мога да направя, нещо, което да възложа на хората от персонала си, за да улесня връщането на тленните останки на господин Лоримър в Щатите?

— Все ще изникне нещо, господине.

— Тогава ще съобщя на всички да ти оказват съдействие, а ако прецениш, че някой трябва да бъде поставен на мястото му, само ми звънни.

— Много ви благодаря, господине.

— Ще помоля господин Хауъл и господин Монахан да съдействат господин Артигас да бъде прикрепен към вас и да изпълнява всичките ви нареждания.

— Господин Артигас ли?

— Той ще ви разкаже всички подробности около случилото се в имението „Шангри-Ла“ — обясни Макгрори. — Ходил е на мястото. Главен инспектор Хосе Ордьонес от Вътрешен отдел на уругвайската Национална полиция го е откарал с хеликоптер веднага след убийствата.

Юнг си помисли: „Сега вече съм яко прецакан. Изобщо не ми трябва Хулио Артигас да ми наднича през рамото и да си води записки, за да докладва след това на Макгрори“.

— Много ви благодаря, господине, но наистина не е необходимо.

— Напротив — отвърна Макгрори. — Сигурен съм, че той ще ти помогне изключително много.

— Да, господине.

Макгрори се изправи.

— Ако ти остане време, докато си тук, ще ми бъде приятно да обядваме заедно.

Юнг разбра, че това е краят на срещата.

— За мен ще бъде истинско удоволствие, господине — отвърна Юнг и също стана.

Макгрори отново му подаде ръка. Юнг я пое, след това подаде ръка и на Хауъл.

— Да отидем още сега при господин Монахан, какво ще кажеш, Юнг? — предложи Хауъл.

— Чудесно — похвали го Макгрори.

— Много благодаря — примири се Юнг.

Докато излизаше от кабинета на посланика, Юнг трескаво мислеше.

„Направо невероятно. Пълен абсурд.

Чакай само Кастило да чуе простотиите, че Лоримър е бил наркодилър.

Добре че на този надут тип — нищо чудно, че го наричат сеньор Надут пуяк — не са му казали нищо за операцията! Той щеше да ни изрита от страната и да хукне при уругвайските власти, за да им разкаже цялата работа в най-големи подробности.

Само че не е толкова тъп, колкото изглежда. Сега Артигас ще ме дебне, а Хауъл ще дебне и двамата. Трябва да съм непрекъснато нащрек.

Щом имам възможност, трябва да отида в Буенос Айрес, за да се обадя на Кастило по обезопасена връзка“.

— Трябва да се отбия тук — обърна се Юнг към Хауъл, когато приближиха вратата на мъжката тоалетна.

Хауъл го последва и застана пред съседния писоар.

— Доста интересно става, какво ще кажеш? — попита той.

— Той наистина ли вярва, че става въпрос за наркотици, или просто се прави на интересен?

— Убеден е. Освен това е убеден, че в цялата работа има нещо много гнило и смрадливо.

— Артигас е умен и не ме харесва — призна Юнг.

— Освен това двамата с главен инспектор Ордьонес са първи приятелчета.

— Какво да правя?

— Гледай Артигас да не научи нещо, което ще бъде от полза за Ордьонес.

— И как ще стане тая работа?

— Като внимаваш, Юнг. Трябва много да внимаваш и да си особено предпазлив.

ТРИ

Кабинет на правния аташе

Посолство на Съединените Американски Щати „Лауро Милър“ 1776

Монтевидео, Република Уругвай

10:35, 6 Август 2005

Старата вражда между служителите на Федералното бюро за разследване и на Централното разузнавателно управление се бе пренесла и в посолството в Монтевидео между Джеймс Д. Монахан, главния агент на ФБР, и културния аташе, Робърт Хауъл, за когото се носеше слух, че бил представител на ЦРУ.

За Монахан Хауъл бе типичният дръвник от ЦРУ, който нямаше да успее да си намери задника, дори да търси с две ръце, а според Хауъл, най-подходящото място за Монахан бе сред бездомниците на Чикаго, захапал гнила ябълка, изровена от някоя кофа за боклук.

Въпреки това двамата се държаха любезно един с друг.

— Джим, може ли да влезем за момент? — попита Хауъл.

— Разбира се, заповядайте. Какво има, Боб?

— Здравей, Монахан — поздрави Юнг.

— Чух, че са те върнали в Бюрото — учуди се Монахан. — Върнали се вече?

— Временно — уточни Юнг. — Върнаха ме, за да се заема с Лоримър. Да върна тленните останки, да се погрижа за сметки, имоти и всичко.

— От Бюрото са те изпратили да се заемеш с тази работа?

— Всъщност изпращат ме от Държавния департамент.

— А, ясно. Ти работиш за Държавния департамент, нали така? Май си забравил да споменеш тази дреболия.

— Нямаше необходимия достъп до секретна информация — отвърна тихо Юнг.

— Джим — побърза да се намеси Хауъл, — посланикът иска да прикрепиш Хулио Артигас към Юнг, за да му помага.

— Какво има да му се помага?