продължи: — Мислех си, че като азиатец ще ме разбереш. Това е на корейски, струва ми се.
— Аз съм от китайски произход, господин посланик — уточни агентът. — Семейството ми се е преселило в тази страна — в Щатите — през 1840-те. Не говоря корейски.
— Това означава, че всичко се балансира — обясни Макгрори. — Също като онзи закон във физиката, който казва, че на всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие.
— Така ли, господине?
— В нашия случай, Юнг, означава, че някой, който се опитва да се прикрие и се прави, че няма влияние, че е просто една
— Не съм сигурен, че разбрах какво се опитвате да ми кажете, господин посланик.
— Ясно — отвърна Макгрори.
Макгрори остави малко време на Юнг да осмисли думите му, след това продължи:
— Както вече казах, и двамата сме в доста деликатно положение по отношение на господин Лоримър.
— Защо, господине?
— Също като секретаря, аз се притеснявам за посланик Лоримър. Не се познаваме, но доколкото разбрах, е чудесен човек и има огромен принос за дипломатическата служба.
— И аз така разбрах, господине.
— Посланик Силвио в Буенос Айрес ми довери, че посланик Лоримър има здравословни проблеми… със сърцето.
— И аз така разбрах — отвърна Юнг.
— Нека да ти кажа, Юнг, какво се е случило там. Напълно неофициално, разбира се.
— Слушам ви, господине.
— Може да ти прозвучи напълно невероятно, но заместник външният министър Алварес дойде в кабинета ми. Беше довел и сеньор Ордьонес, главен инспектор на Вътрешен отдел в уругвайската Национална полиция. Посещението им беше неофициално. Бил наблизо и решил да се отбие на кафе.
— Много интересно, господине.
— Според него в имението „Шангри-Ла“ е имало престрелка между неизвестни лица и Специалните части на американската армия и намекна, че на мен този факт ми е известен.
Юнг погледна Хауъл, но не отговори.
Макгрори продължи:
— Подобно обвинение е пълен абсурд, разбира се. Не е нужно да ви казвам, че подобно нещо не би се случило, без да съм уведомен и без да съм дал картбланш. Като посланик, аз съм представител на американската държава в тази страна. А господин Хауъл — сигурен съм, че знаеш, че е представител на ЦРУ — ме увери, че няма никакви сведения за тайна операция, проведена от разузнавателната общност. Ако знаеше, той щеше да ми съобщи.
— Чувал съм слухове, че господин Хауъл е от ЦРУ, господине…
— Това, разбира се, е секретна информация — побърза да заяви Макгрори. — Не съм ти казал подобно нещо.
— Наистина не сте, господине. Разбирам, господине. А откъде според вас е получил Алварес подобни сведения? Питам за операцията на Специалните части?
Посланикът не отговори направо.
Вместо това попита:
— Въпросът е защо ми отправи това абсурдно обвинение? Това е въпрос, който не спрях да си задавам. Тъкмо заради него не позвъних в Държавния департамент, за да докладвам за инцидента. Вместо това го изхвърлих от кабинета си.
— А той подкрепи ли обвинението с доказателства? — попита Юнг.
— Показа ми една… джаджа… една такава лъскава… част от патрон… куршум… дето излиза от оръжието, след като то гръмне.
— Гилза ли, господине?
— Именно. Били я открили в имението. Освен това звънял в уругвайското посолство във Вашингтон и оттам се обадили в Пентагона и от Пентагона много любезно им обяснили, че това бил специален куршум, каквито използвали единствено по състезания в армията и Специалните части.
— За Националните състезания ли става въпрос, господине? Имало ли е печат NM на гилзата?
Макгрори насочи показалец към Юнг и кимна.
— Това е — потвърди той.
— Това не е никакво доказателство, че са замесени Специалните части — заяви Юнг.
— Не, разбира се. Защото не са замесени. Ако е имало Специални части, ние двамата, господин Хауъл щяхме да знаем. Няма друг начин.
— Разбира се, господине.
— Много се изкушавах да отида в Държавния департамент и да докладвам за инцидента. Никой няма право да нарича американския посланик лъжец в собствения му кабинет. Както вече казах, Юнг, участвам отдавна в тази игра. Научил съм се да се замислям защо някой казва или върши нещо. Разбрах, че ако се обърна към Държавния департамент, те ще пуснат официално оплакване, дори могат да ме отзоват за консултации. С други думи, искаха нещата да се размиришат. След това си зададох въпроса какво ще постигнат по този начин. Отговорът е много прост. Опитват се да отклонят вниманието ни.
— От какво, господине?
— От онова, което наистина се е случило в имението.
— А какво се е случило?
— Помисли, Юнг — отвърна Макгрори. — Бертран — Лоримър — е имал почти шестнайсет милиона долара в тукашни банки. Ти знаеше ли?
Юнг не отговори директно.
— Шестнайсет милиона долара ли?
Макгрори кимна.
— Това са много пари.
— Наистина са много — съгласи се посланикът. — А ООН — служителите им може и да са значително по-добре платени от нас — не плащат чак толкова много — дори да е живял изцяло с парите, които им предоставят за представителни разходи, което е обичайна практика — няма начин да е спестил цели шестнайсет милиона за черни дни. Затова се запитах откъде се е сдобил с толкова пари.
Погледна в очакване Юнг, който му се стори замислен, след това сви рамене.
— Ти си се занимавал с пране на пари — продължи нетърпеливо Макгрори. — Откъде идват повечето мръсни пари?
— Обикновено от измами и наркотици — отвърна Юнг.
— Точно така — възкликна доволно Макгрори. — Лоримър е бил наркодилър.
— Наистина ли, господине?
— Помисли. Всичко се връзва. Той има втора самоличност на търговец на антики и за него не е проблем да прекарва наркотици. Кой ще тръгне да проверява какво има в някаква стара ваза — говорим за много стара и много ценна ваза. В една ваза може да се натъпче много хероин. А Лоримър откъде е извадил новата самоличност и разрешителното да живее в Уругвай? Опитват се да се измъкнат и да прикрият изненадата си, че той е продавал наркотици под носа им. Сигурно е подкупил десетки чиновници. И това ще излезе наяве.
— Много интересна теория, господин посланик — кимна Юнг.
— Реших, че ще ти допадне, Юнг. В имението е трябвало да стане сделка, крупна сделка — все пак говорим за шестнайсет милиона долара — и нещо се е объркало. Ти знаеш много по-добре от мен, че
