Ловците

— Да репатрира тленните останки на господин Лоримър, да се погрижи за авоарите му и да огледа имението на Лоримър.

— Посланикът ли нареди? — попита Монахан.

— Да.

Монахан посегна към телефона и набра някакъв номер.

— Хулио, би ли дошъл за малко?

Правният аташе Хулио Артигас се изненада, когато видя Юнг в офиса на Монахан. Докато мислеше над събитията в имение „Шангри-Ла“, докато анализираше инстинктите си по време на пътуването с посланик Макгрори до Буенос Айрес, бе решил, че Хауъл и Дарби, представителят на ЦРУ в Буенос Айрес, знаят какво се бе случило, но също така бе стигнал до извода, че Юнг също е замесен.

Приказките, че Юнг трябвало да се върне, за да свидетелства по някакво дело, малко насмърдяваха. Артигас мислеше, че е напълно възможно Юнг да е бил в имението по време на престрелката, да е бил ранен и да се е наложило останалите участници в акцията да го изведат от страната. Беше напълно логично да предположи, че някои от американците, замесени в престрелката, са ранени или убити — просто нямаше съмнение, че са замесени американци. Да изведат Юнг от страната и да пробутат очевидно скалъпената история, че е свидетел по някакво дело, бе по-разумно, отколкото да признаят, че е ранен по време на престрелка.

Артигас не сподели с никого. За Джеймс Д. Монахан бе сигурен, че най-големият му талант е да се скатава. На Монахан му беше много приятно да се води главен агент на ФБР в посолството, като по този начин командва останалите агенти. Само че винаги, когато се налагаше да защити колегите си от някоя от тъпите заповеди на Макгрори, той веднага заявяваше, че не бил старши агент и това не било негова работа.

Артигас знаеше, че ако сподели дори част от подозренията си с Монахан, главния агент, щеше да хукне право при Макгрори — още по-вероятно при Тиодор Дж. Детуайлър — младши, шефа на мисията.

„Тед, трябва веднага да ти разкажа каква шантава идея е хрумнала на Артигас“.

— С какво да помогна, Джим?

— Можеш да помогнеш на Юнг — отвърна Монахан. — По-точно казано, на Държавния департамент.

— Върнал си се, а, Юнг? — попита Артигас.

— Върнали са го — отговори вместо него Хауъл. — Държавният секретар го изпраща да се оправи с делата на Лоримър.

— И да напиша доклад за събитията в имението на Лоримър — добави Юнг.

Артигас погледна Юнг. „Или, тъй като си съвсем наясно какво се е случило, да разбереш колко знаем. Или пък какво са изровили уругвайците“.

— Закъснял си — отвърна Артигас. — Неизвестни лица са опразнили банковите му сметки. Изтеглили са шестнайсет милиона долара.

Помисли си: „Почти съм сигурен, че ти е известно как е станало“.

— Чух нещо по въпроса — отвърна Юнг. — Трябва да напиша подробен доклад и по този въпрос. Необходими са ми фактите. Посланик Макгрори изтъкна три причини, поради които е убеден, че става въпрос за наркотици. Първо най-важният въпрос. Къде е тялото?

— В камера, в Британската болница на „Авенида Италия“. Закараха го там за аутопсия. Главен инспектор Ордьонес от Федералната полиция обеща днес по някое време да ми даде копие от доклада на патолога.

— Бих искал и за мен едно копие, разбира се. Ще има ли проблем да отидем до имението?

— Ордьонес не дава и пиле да прехвръкне. Него трябва да попиташ.

— Какво ще кажете да отидем в моя кабинет — предложи Хауъл — и да видим дали ще успеем да се свържем с него по телефона. Така няма да пречим на Джим.

— Просто за да съм сигурен какво правя тук, цялата тази работа става с одобрението на посланика, нали? — попита Артигас.

— Точно така — потвърди Хауъл. Кимна към вратата. — Тръгваме ли?

— Искам да си кажа две думи с теб, Артигас — обади се Монахан, а след това се обърна към Хауъл. — Дай ми няколко секунди, Боб.

— Разбира се — усмихна се Хауъл и излезе от кабинета на Монахан. Юнг го последва.

И двамата чуха гласа на Монахан.

— Затвори вратата, Джим.

Спогледаха се.

— Предполагам, че Монахан току-що му нареди да докладва всичко, което правим — каза Хауъл. — Можеш ли да ме наречеш параноик заради подобни подозрения?

ЧЕТИРИ

Кабинет на културния аташе

Посолство на Съединените Американски Щати „Лауро Милър“ 1776

Монтевидео, Република Уругвай

10:55, 6 Август 2005

Нямаше причина Хулио Артигас да предаде разговора на главен инспектор Ордьонес, защото Хауъл включи на високоговорител и всички чуха за какво става въпрос.

Хауъл заговори пръв.

— Главен инспектор Ордьонес е много отзивчив, нали?

— Уругвайска любезност — уточни Юнг. — Или професионална услужливост. Може би… и двете.

— Предложението да ни закараме „Хюи“ до имението беше изключително щедро — обади се Хауъл.

— Освен това изяви желание да дойде с нас. Наистина много любезно от негова страна — закима Юнг.

— Братовчедът Хосе е очарователен човек — намеси се Артигас. — Само не забравяйте, че е невероятно умно ченге.

— Защо ни го казваш, Хулио? — попита Хауъл.

— Я стига — сопна се Артигас.

— Какво трябва да означава това „Я стига“?

— Тук става нещо. Нямам представа какво точно, но вие двамата сте наясно.

— Така ли смяташ? — попита Хауъл. — Според теб, Хулио, какво става?

— Първо, Лоримър не е никакъв наркодилър, убит по време на провалена сделка. Второ, Хосе Ордьонес няма да се върже на подобни дивотии.

— Той ли ти го каза? — попита Юнг.

— Не беше нужно. Знам го със сигурност.

— А той какво мисли, че знаеш? Или по-точно какво предполагаш, че знае? — попита Хауъл.

— Знам, че се е захванал с няколко неща, които не му дават мира — призна Артигас. — Първо, не може да идентифицира мъртвите нинджи в имението. Ако бяха уругвайци, аржентинци или бразилци, досега да е разбрал кои са. Второ, гилзата от Националното състезание и опразнените сметки на Лоримър. Опитва се да свърже двете неща. Ако успее, ще разбере какво се е случило в имението „Шангри-Ла“.

— Ти какво знаеш за указите на президента, Хулио? — попита Хауъл.

— Господи! — изпъшка Юнг.

Хауъл го погледна и сви рамене, сякаш искаше да каже: „Да не би да имаме друг избор?“

— Нищо — призна Артигас. — Просто съм чувал, че съществуват.

— Ами — разбираш, че просто си говорим — чувал съм, че президентските укази са с гриф