— Слушам те най-внимателно — отвърна Артигас.
— Говорим напълно хипотетично, разбира се — продължи Хауъл. Очевидно подбираше думите си особено внимателно. — Ако има хора, които са запознати с някой президентски указ, и се случи така, че техен колега — агент от ФБР например или посланик, човек, който разполага с необходимото ниво на достъп — се поинтересува от нещо във връзка с указа и се обърне към някои от запознатите и попита какво става, те просто не могат да му кажат, макар да искат, дори по този начин да улеснят изпълнението на възложената им задача.
— Значи това се отнася и за посланик, така ли? Нали в дипломацията важи правилото, че в чужда страна не бива да се случва нищо, без посланикът да е уведомен.
— И аз така знам — каза Хауъл. — Нали и ти знаеш същите неща за президентските укази, Юнг?
— Чувал съм същите неща — потвърди Юнг.
— Доколкото разбирам — продължи Хауъл, — ще бъде сериозно нарушение на сигурността, ако някой запознат с даден президентски указ сподели дори някой незначителен факт от онова, с което е запознат. Не може да каже:
— Супер — съгласи се Артигас. — Мога ли да задам един въпрос?
— Можеш да питаш всичко, което пожелаеш — отвърна Юнг.
— Но може и да не получа отговор, така ли?
— Питай — подкани го Хауъл.
— Само между нас, говорим напълно хипотетично, откъде смятате, че Лоримър е напипал онези шестнайсет милиона?
— Посланикът мисли, че става дума за наркотици. Нямам намерение да подлагам на съмнение мнението му — заяви Хауъл. — Да не забравяме, че говорим напълно хипотетично, парите са от друго. Хрумва ми измама. Биха могли, разбира се, да са свързани със скандала
— Да ви призная, и на мен ми хрумна подобно нещо.
— Ами? — изви вежди Хауъл.
— Още един въпрос — продължи Артигас.
— Казвай.
— Монахан току-що ми каза да му съобщавам къде ходи Юнг, с кого разговаря, какво приказва — абсолютно всичко.
— Много интересно — отвърна Хауъл. — Посланикът ми нареди да направя абсолютно същото.
— Питам се дали да му предам този хипотетичен разговор?
— Какъв разговор?
— За президентския указ.
— Не си спомням да съм споменавал и дума за президентски указ, ами ти, Юнг? — попита Хауъл.
— И аз не помня да е ставало дума за подобно нещо.
Артигас се изправи.
— Предлагам да вървим в Британската болница — предложи той. — Не е хубаво да караме Ордьонес да ни чака, нали? Човекът се оказа толкова отзивчив.
ПЕТ
Старши сержант Джон К. Дейвидсън бе координатор на Специалните части. Изпълняваше и други две функции, и двете написани, и двете почти секретни. Не бе тайна, че той отсъждаше кой е годен да премине квалификационните курсове и кой не е. Той бе човекът, който на базата на съвети от колегите си преценяваше кой да премине по-нататък в специализираното обучение, за да се превърне във висококвалифициран войник от елитните части със
Далече по-секретно бе задължението да отсъди кой от офицерите е издържал квалификационните курсове.
Джон Дейвидсън не искаше тази работа — първо, „Макол“ беше насред пущинака и се налагаше да прекарва тук по-голямата част от времето си.
Само че двама офицери, които уважаваше безкрайно много — Вик Д’Алесандро, вече пенсионер, и Брус Дж. „Скоти“
Макнаб, когото Дейвидсън познаваше още от времето, когато бе майор, а сега генерал с три звезди — бяха настояли да приеме поста.
— Джон, много добре знаеш, че се налагат компромиси — му бе казал Скоти Макнаб. — Някой друг ще пробута тип, който нищо не разбира, и ще загинат хора. Да не би да искаш смъртта им да ти тежи на съвестта?
Старши сержант Дейвидсън не се учуди, когато чу бумтенето на хеликоптерни перки на „МН–6Н“, които правеха заход за кацане. Бе сигурен, че това е или Д’Алесандро, или генералът, които се отбиваха без предупреждение поне по веднъж в седмицата, а наскоро нито един от двамата не се беше отбивал към „Макол“.
Когато стана и излезе пред дървената сграда, остана силно изненадан, защото забеляза, че идват и двамата. Това се случваше много рядко.
Зачака отстрани, а генерал Макнаб — дребен, мускулест, румен мъж с гъсти рижави мустаци — и Вик Д’Алесандро наведоха глави под перките.
Отдаде чест.
— Добро утро, генерале — поздрави стегнато той. — Добре дошли в „Кемп Макол“. Позволете старши сержантът да попита генерала кое е това старо плешиво морско свинче?
— Отдавна ти казах, че изобщо не трябва да учиш този никаквец да чете и пише — озъби се Д’Алесандро и първо показа на Дейвидсън среден пръст, а след това го прегърна.
— Как си, Джон? — попита Макнаб.
— Не се оплаквам, господине. Какво ви води в този пущинак?
— Нося ти новини, които ще те накарат да си поплачеш за армията от едно време — отвърна Макнаб. — Познай кой стана подполковник.
— Нямам никаква представа.
— Чарли Кастило — отвърна Вик Д’Алесандро. — Кажи сега как се чувстваш, старче.
— Ясно — кимна замислен Дейвидсън. — Спомням си Чарли, когато още беше млад и зелен и пилотираше хеликоптера на генерала в „Пустинна“. Подполковник Кастило. Мама му стара. — Той замълча, замисли се, след това добави: — Струва ми се, че от него ще излезе добър подполковник.
— Искам да видя ефрейтор Лестър Брадли от морската пехота — продължи Макнаб.
— Чул си за тази работа, нали, генерале? — попита Дейвидсън.
— За коя работа?
— Проклетите пехотинци са ни взели на подбив.
— Как така ще ни вземат на подбив?
— Аз съм виновен — отвърна Дейвидсън.
— Ти какви ги говориш?
— Ходих до Куонтико и си поговорих с тъпаците за хората, които ни пращат. Един от сержантите — Макнамара, ирландец — се оказа свестен човек. Паснахме си. Разговорихме се и аз го попитах дали има
