били тежко ранени.
— Знам, че шефът е участвал в обсадата на Сталинград…
— Ерик бил младок на осемнайсет — продължи Гьорнер. — Двамата с полковника били откарани на един от последните полети. Полковникът бил изписан и пуснат в домашен отпуск. Отишъл да посети приятел в армейската болница в Гисен и попаднал на Кочиан. Очевидно Ерик е направил нещо за полковника при Сталинград — нямам представа какво, но полковникът му бил задължен — затова уредил да го назначат във военнопленническия лагер, който щял да командва. Другата възможност за Кочиан била да го върнат на Източния фронт.
— Краят на войната ги заварил в лагера, където били пленени от съюзническите войски. Кочиан бил освободен пръв. Прибрал се у дома си във Виена и видял, че катедралата „Свети Стефан“ е разрушена от американските бомби, че операта е съсипана, че домът му е сравнен със земята. Цялото му семейство, всички приятели били мъртви.
— Господи! — възкликна тихо Тор.
— Единственият му приятел на този свят бил полковникът. Затова се върнал в Германия, във Фулда. Печатарските преси на „Фулда Тагес Цайтунг“ били в мазето на полуразрушена сграда. Ерик пристигнал около ден, след като американците дали разрешение на полковника да поднови издателската си дейност. Били открили името му в списък на СС с хора, които да бъдат екзекутирани за антинацистка пропаганда, следователно той бил тъкмо човекът, който щял да им свърши работа при издаването на вестник.
— Проблемът бил, че пресите били под срутената сграда на „Фулда Тагес Цайтунг“. Ерик Кочиан започнал журналистическата си кариера, като сглобил цяла линотипна машина „Мергенталер“ от частите, които успели да измъкнат изпод развалините.
— Година по-късно, когато американците позволили „Виенер Тагес Цайтунг“ да започне отново да излиза, Ерик бил назначен за главен редактор основно защото бил оневинен от съда и срещу него нямало повдигнати обвинения за престъпления и жестокости, а също така и защото някой трябвало да извади печатарската машина от срутената сграда на „Виенер Тагес Цайтунг“ и да я накара да проработи. Било ясно, че Ерик ще се води издател и главен редактор, но професионални журналисти щели да търсят материали и да списват статиите.
— Когато полковникът заминал за Виена за тържеството по случай първия брой, той открил, че Ерик уволнил по-възрастните, по-опитни служители, наел журналисти по свой избор и се настанил уверено на бюрото на главния редактор.
— Типично в негов стил — разсмя се Тор.
— Успял да се задържи на този работа и сега е най-възрастният служител на „Госингер“. По-късно научих, че когато полковникът и синът му загинали, Ерик отишъл при дъщерята на полковника и я накарал да ме постави начело на парада. Длъжник съм му.
— Разбирам.
— Разбираш, че ти не ми дължиш нищо…
Тор вдигна ръка.
— Когато съпругата ми бе на смъртно легло, той ме утешаваше, по-късно успя да ме откаже от пиенето — обясни Тор. — Добре де, докато намеря човек, когото може да търпи, и обратното — само дотогава, нито секунда повече — ще го държа под око.
Нямаше човек, когото Ерик Кочиан да търпи. Тор с огромна изненада установи, че има достатъчно време и за задълженията си като директор на сигурността в „Тагес Цайтунг“, и да наглежда стареца.
Сега вече не ставаше дума просто да следи Кочиан да не се качва зад волана на мерцедеса си. Преди година Кочиан разследваше унгарско-чешко-германското участие в скандала
Когато замесените научиха за интереса на Кочиан, побесняха. И по имейла, и по телефона, и по пощата пристигаха заплахи. Ерик Кочиан ги подмина презрително.
— Само един идиот би убил журналист — заяви той. — Изметта на света има нужда от мрак. Като убиеш журналист, насочваш прожекторите към дупките, в които са се заврели, и те го знаят.
Шандор Тор не повярва на тези думи нито за миг, ала отдавна бе научил, че е напълно безсмислено да се спори със стареца. Вместо това сподели с Ото Гьорнер притесненията си.
Тор бе обяснил:
— Според мен някой трябва да го държи под око по двайсет и четири часа в денонощието.
— Дадено — бе отвърнал Ото.
— Ще бъде много скъпо, господин Гьорнер. Ще е необходим поне един човек — по-всяка вероятност дори двама — освен мен, плюс автомобили, ако ще го следим денонощно.
— Майната й на цената, Тор. За бога, само не позволявай старецът да разбере, че някой го следи. В противен случай ще трябва да намерим точно негово копие, което да го дундурка.
— Много ми е приятно — поздрави на унгарски Кастило и подаде ръка. — Искам само да ви кажа, че господин Гьорнер държи на Ерик Кочиан дори повече, отколкото виждам, че вие държите на него и е още по-притеснен от нас двамата.
— Господ ми е свидетел, че никой не съжалява повече от мен — отвърна разпалено Шандор Тор. — Обичам го този старец.
ДВЕ
Едър мъж, на около петдесет години се бе отпуснал на масивен стол в коридора пред затворената врата на стая 24. Той наблюдаваше как Гьорнер и Кастило приближават по коридора, и чак когато стана ясно, че Кастило се кани да почука на вратата, заяви:
— Никакви посетители.
Извади визитка от горния джоб на сакото и я подаде на непознатия. Мъжът я огледа внимателно.
— Той нареди
— Ще му кажа, че съм тук — реши Гьорнер и посегна към бравата на вратата.
— Кучето е вътре — предупреди мъжът.
Гьорнер открехна вратата и се провикна:
— Ерик, викни противното куче. Аз съм, Ото.
— Върви си, Ото Гьорнер! — провикна се на свой ред Кочиан.
— Не мърдам оттук! — продължи да вика Ото. — Вземи да вържеш този Gottverdammthund. Влизам.
Отговорът бе животинско ръмжене — дълбоко, гърлено, не прекалено силно, но доста страховито.
— Да не би да те боли гърлото, чичо Ерик? — провикна се и Кастило.
— По дяволите, и плагиатът се е домъкнал! — изграчи Кочиан.
Гьорнер отвори широко вратата на стая 24.
Ерик Кочиан седеше полуизправен в болничното легло. Между устните си стискаше дълга черна пура. Пред него бе поставен поднос с лаптоп, няколко вестника, мобилен телефон, голяма чаша кафе и тежка кана. Благодарение на руменото си лице и гъстата, естествено къдрава, вече побеляла коса, Кочиан изглеждаше по-млад, ала тялото му — беше гол от кръста нагоре — го издаваше.
Лявата му ръка беше превързана и обездвижена, а в горната част на гърдите се виждаше друга превръзка с избило петно кръв. По горната част на раменете и корема личаха стари белези.
На Гьорнер му хрумнаха две мисли, непосредствено една след друга, преди озъбеният Макс да започне отново да ръмжи.
