— Имение „Шангри-Ла“ значи? — попита Кочиан. — Наистина добре подбрано име.
— Това е имението на Лоримър в Уругвай — уточни Кастило. — Убиха моя човек с гарота и използваха…
Спря по средата на изречението, когато вратата се отвори.
Дребен слаб мъж в средата на петдесетте, облечен в болнична престилка, влезе в стаята, придружен от по-млад мъж — също лекар, реши Кастило — и сестра.
— Не трябва да пушите — скара се първият лекар. — Освен това обещахте да изкарате кучето.
— Четирима човека се опитаха да изведат Макс — отвърна Кочиан. — Той си гризна по парченце от всеки. Ако искате, пробвайте. А пуша повече време, отколкото са годинките ви, така че нямам никакво намерение да спра точно сега. Кажете здрасти на шефа ми.
Лекарят протегна ръка към Гьорнер.
— Не, говоря за младия — премина на немски Кочиан. — Карл Вилхелм фон унд зу Госингер. Дебелият е просто редови служител.
— Никога не знам кога да му вярвам и кога не — призна лекарят и протегна ръка първо към Гьорнер, след това към Кастило. — Аз съм доктор Черни. Шеф на отделението.
— Ако вие сте лекуващият лекар, искрено ви съчувствам — отвърна Кастило на унгарски.
— Вие унгарец ли сте? — попита учуден доктор Черни.
— Леля ми беше унгарка.
— Той е унгарец и германец, и малко мексиканец — опита се да обясни Кочиан. — Я ни кажи, Карлхен… какво беше името на онзи наркотик в Аржентина?
— Бупивакаин — помогна му Кастило.
— Хайде сега вие, докторе, разкажете ни за бупивакаина, ако обичате — помоли Кочиан.
Лекарят поклати глава.
— Какво искате да научите за бупивакаина? И защо?
— Аз съм старец. Доставете ми това удоволствие. Какво щеше да се случи, ако бояджията ме беше боднал с бупивакаин в задника.
Доктор Черни се усмихна.
— Весело ли ви се струва? — попита възмутен Кочиан.
Доктор Черни кимна, след това обясни:
— Задникът ви щеше да изтръпне за около два часа. Бупивакаинът е наркотик, който се използва от зъболекарите, за да няма чувствителност във венеца.
— Сигурен ли сте, докторе? — попита Кастило.
Черни кимна.
— Ако имаш намерение да станеш що-годе приличен журналист, Карлхен, ще трябва да започнеш да си проверяваш фактите — заяви изключително доволно Кочиан. — И, разбира се, да спреш да плагиатстваш.
— Лекарят в Немската болница в Буенос Айрес ми каза, че е бупивакаин — рече Кастило по-скоро на себе си, отколкото на останалите в стаята.
— А това е нещо друго, което не бива да забравяш, Карлхен. Никога не се доверявай на приказките на лекарите. Те ти казват само онова, което си въобразяват, че трябва да знаеш. Не е ли така, Черни?
— Баща ми разправяше, че сте най-трудният пациент, който му е минавал през ръцете — усмихна се доктор Черни.
— Още колко време се налага да го търпите, докторе? — попита Кастило.
— Щом си върне здравия разум, няма причина да го задържаме за повече от ден или два.
— Здравия разум ли казахте? Има ли нещо друго? — попита Гьорнер.
— Когато влязох тук днес сутринта, имах чувството, че ще получа сърдечен удар — призна лекарят. — Беше на телефона, говореше с „Еър Франс“ и разпитваше защо не качвали животни на борда при полетите си до Буенос Айрес.
— Затова пък аржентинците с огромно удоволствие ще настанят Макс както трябва — уточни Кочиан. — Само че се налага да се кача на противния влак до Мадрид. Те не летят до Будапеща. А Макс много мрази влаковете.
— Нямам никаква представа защо иска да ходи в Аржентина — вметна доктор Черни. Всички останаха с впечатлението, че се съмнява в здравия разум на Кочиан. — И не иска да ми каже защо.
— Защото не ти влиза в проклетата работа — обясни сопнато Кочиан.
— Влиза ми и в личната, и в професионалната работа, Ерик, да си стъпиш на краката, а току-що беше прострелян, при това два пъти, затова нямам намерение да стоя със скръстени ръце, докато ти планираш да пътуваш до другия край на света сам, превързан, при това с проклетото куче.
— Баща ти, мир на праха му, Фредерик, си беше извоювал правото да ме нарича на малко име. Не си спомням да съм ти разрешавал подобна волност — озъби се Кочиан. — И не си позволявай да наричаш Макс
— Моля за извинение — отвърна доктор Черни.
— Докторе, ако все пак се намери кой да замине с него за Аржентина — попита предпазливо Кастило — и остане с него там, ще може ли да пътува? Искам да кажа, ще издържи ли на напрежението.
— След ден-два, защо не? — отвърна доктор Черни.
Беше очевидно, че лекарят е решил, че Кастило е намерил начин да успокои Кочиан, а пък Ото Гьорнер очевидно бе решил, че Кастило се е побъркал.
— Дайте да ви прегледам, господин Кочиан — започна доктор Черни. — Бихте ли ме извинили за момент?
Той понечи да дръпне завесите около леглото. Макс се надигна, оголи зъби и изръмжа тихо, но страшно.
— Хайде, Макс — подкани го Кастило. — Дай да излезем в коридора и там има хора за тероризиране.
Макс се поколеба за момент, след това последва Кастило към вратата.
Щом се озоваха в коридора, Ото сграбчи Чарли за ръката.
— Карл, нали не мислиш да го водиш в Аржентина?
— Първо, ти да не би да си въобразяваш, че ще успеем да го спрем да замине? — отвърна Кастило, след това продължи, без да даде възможност на Гьорнер да продължи: — Хората, които са се опитали да го убият — спринцовка, пълна с фенотиазин, ме кара да мисля, че са искали да го разпитват, което ще рече да го измъчват, за да разберат какво знае, и чак след това са щели да го убият — та същите тези хора ще се пробват отново. Мога да го опазя много по-успешно в Аржентина, отколкото тук. Ако го взема на „Гълфстрийма“, никъде няма да има сведение, че си е купил билет и е заминал. Така поне за няколко дни онези ще бъдат в неведение.
Гьорнер се замисли за половин минута, след това попита:
— Самолетът ти кога ще бъде тук?
Кастило мислеше на глас:
— Било е вероятно десет, вашингтонско време, когато Дик е взел чека от банка „Ригс“. Торине каза да пресметна дванайсет часа след това. Това ще рече десет довечера, а каква е часовата разлика между Вашингтон и Будапеща? Пет часа ли беше по това време на годината?
— Шест — помогна му Гьорнер.
— Значи ще бъдат на „Ферихеги“ в четири утре сутринта. Сложи още час за паспортен и митнически контрол — може да отнеме дори повече — и да се придвижат до „Гелерт“. Значи става пет. Най-добре да прекарат деня тук, тъкмо Ерик ще има възможност да си оправи нещата, а Торине и Фернандо да си починат.
Гьорнер кимна.
— Ще можеш ли да го опазиш в Аржентина? — попита той.
Кастило кимна.
— Тук всичко ме притеснява. Ченгето отпред не става за нищо. Не можеш ли да направиш нещо по въпроса?
Гьорнер извади мобилния си телефон и натисна някакво копче.
