Ловците

ЕДНО

Международно летище „Ферихеги“

Будапеща, Унгария

16:55, 6 Август 2005

Унгария е член на Европейския съюз. Затова не се налагаше Ото Гьорнер и Карл В. фон унд зу Госингер да минат през митнически и паспортен контрол, след като въздушното такси ги остави на терминала.

Проверката се оказа съвсем кратка. Служителят, който се качи на борда, набързо сложи печати в паспортите им и съобщи:

— Шофьорът ви чака, господин Гьорнер.

Дори не погледна багажа, който пилотът и вторият пилот вече сваляха по стълбите.

— Благодаря, че ни докарахте и ми показахте пилотската кабина — заговори Кастило на английски и подаде ръка на пилота.

— За мен беше истинско удоволствие, подполковник — отвърна пилотът на английски с американски акцент.

— Може някой път отново да полетим заедно.

— Когато кажете. Имате номера ни.

На полета от Лайпциг нямаше други пасажери, затова Кастило се запита дали е съвпадение, че самолетът „Чесна Сайтейшън III“ е бил изпратен да ги вземе, защото в момента не е имало по-малък самолет, а Монтвейл бе наредил да поемат заявките му, без да се съобразяват с останалите пътници.

Веднага след като излетяха, той отиде в пилотската кабина и попита на английски:

— Има ли някакъв шанс да остана на дясната седалка и да ми разясните какво има по контролното табло?

Вторият пилот се обърна към пилота, изчака го да кимне и без да каже и дума, стана от мястото си.

— Много благодаря — обърна се Чарли към пилота, докато сядаше и си слагаше коланите.

— Нещо специално ли искате да ви покажа, подполковник? — попита пилотът на английски, без да се преструва, че не е служител на Агенцията или че Кастило е германски бизнесмен, който се казва Госингер и се възползва от услугите на въздушните таксита.

— Колко време според вас ще е необходимо, за да покажете на един пилот каквото трябва — няколкостотин часа на малък самолет — та да се чувства спокоен, когато е от дясната страна?

— Тези самолети са много подходящи — обясни пилотът. — Малки са, маневрени, въпреки че понякога им трябва доста време, докато отлепят от земята, но в никакъв случай не се управляват трудно. Времето зависи от опита и от човека. Въпреки всичко няма да е много.

— Ще съм ви много благодарен, ако ми позволите да остана тук и да гледам, докато кацнем в Будапеща. Възможно ли е?

— Нали знаете как се работи с радиото? — попита пилотът, а когато Кастило кимна, той му посочи да сложи слушалките, посочи джипиес екрана, където се виждаше местоположението им — над Дрезден — магистралата на Нюрнберг, близо до Чемниц.

„Монтвейл ще научи, че съм искал да остана в пилотската кабина, но ще го отдаде на момчешкия ми ентусиазъм към всичко, свързано с летенето“.

— Добър ден, господин Гьорнер. — Шандор Тор ги чакаше на терминала на гражданската авиация. — Колата е точно пред входа.

— Шандор, запознай се с хер фон унд зу Госингер — започна Гьорнер. — Хер фон унд зу Госингер, този господин е Шандор Тор, който трябваше да опази Кочиан и да не му позволява да се спъва в проклетото си куче.

— Господин Гьорнер… — започна Тор, силно притеснен и много смутен.

— Освен това, искам да ми телефонираш незабавно, независимо кое време е, ако се случи нещо необичайно на господин Кочиан.

— Господин Гьорнер… — започна отново Тор, ала Ото го прекъсна за втори път.

— Защо не задържим разговора, докато тръгнем към болницата? — предложи Гьорнер. — Тогава ще ни разкажеш всичко.

— Иска ми се господ да ме бе пратил в болнично легло до господин Кочиан — призна чистосърдечно Тор.

„Струва ми се, че те харесвам, Шандор Тор“, помисли си Кастило.

През 2002 година Ото Гьорнер, макар и неохотно, трябваше да признае пред себе си, че Ерик Кочиан, вече на осемдесет, има нужда от защита — трябваше да бъде защитаван от самия себе си.

Старецът обожаваше американско уиски — особено „Джак Даниълс Блек Лейбъл“ — и да натиска газта до дупка на мерцедесите си. Комбинацията от уиски, забавените от възрастта рефлекси и лошата видимост нощем бяха причината за пет или шест катастрофи, последните две — наистина забележителни. След последната се бе озовал в болница и му бяха отнели шофьорската книжка.

Ото Гьорнер бе дошъл в Будапеща и бе потърсил Шандор Тор веднага след като се отби в стаята на пострадалия.

— Налага се да предприемем нещо, ако не искаме да се убие — бе заявил Гьорнер. — Съвсем скоро ще му върнат книжката — той много добре знае кой политик къде е скрил любовницата си. Трябва да оправим тази работа и да не допуснем подобно нещо да се случи.

— Искате да кажете да му намерим шофьор ли?

Гьорнер кимна.

— Успех, господин Гьорнер — бе казал Тор. — Радвам се, че няма да съм аз този, който ще му съобщи тази новина.

Гьорнер се бе усмихнал и очевидно замислен над онова, което възнамеряваше да каже, не бе отговорил веднага.

След това вдигна поглед.

— Искам да ти кажа какво изтърси преди малко. Не за пръв път е няколко крачки пред мен.

Тор изчака Гьорнер да продължи.

— „Преди да си казал и дума, Ото, заяви той в мига, в който отворих вратата, Държа да ти кажа, че ще се примиря“.

— Не мога да повярвам — възкликна Тор.

— „Шандор Тор ще ме вози“ — цитира Ото.

— Няма да стане — бе заявил категорично Тор, ужасен от тази мисъл.

— Казах му, че ти си шеф на охраната, не шофьор — отвърна издателят.

— И?

— „Ти да не би да си въобразяваш, че не знам? — продължи да цитира Гьорнер. — Като директор на сигурността, той е въоръжен. Вече съм прекалено стар и за това. Освен това на Шандор може да му се има доверие, защото знае да си държи устата затворена и не разправя нито къде ходя, нито с кого говоря. Не искам някой таксиметров шофьор да подслушва разговорите ми. Освен това Шандор е вдовец. Като ме разкарва напред-назад, може и да пообърка сексуалния си живот, но поне като се прибере, няма да весели жена си с приказки какво е направил Кочиан днес и с кого“.

— Тая няма да я бъде, господин Гьорнер — повтори ужасеният Тор.

— Предупредих го, че ще кажеш точно това — отвърна Ото. — А той отговори: „Аз ще се оправя с Тор“.

— Не, много съжалявам, но това просто няма да стане.

— Шандор, ти имаш ли представа откога Ерик Кочиан е свързан с „Госингер“?

— Не точно. Знам, че е от много отдавна.

— Бил е заедно с Oberstleutnant Херман Вилхелм фон унд зу Госингер пред Сталинград — уточни Гьорнер. — Запознали са се на заледения под на едно мазе, което се използвало за болница. И двамата