Ловците

нещо общо с онези, които ни пращат за обучение. Каза, че имал. Помолих го за услуга. Исках да ми изпрати поне един, който не е напращял от мускули, а да има поне нещо малко между ушите, да може да чете и да пише.

Той замълча, когато забеляза изражението на Макнаб.

— Генерале — продължи той, — изпращат всичките пехотинци от „Форс Рекон“ на курсове за „тюлени“ по Западното крайбрежие. Карат ги да търчат по пясъка, нарамили телефонни стълбове. Когато приключат, всички до един приличат на Арнолд Шварценегер. Юркат ги повече и от рейнджърите.

— И? — попита Макнаб.

— Забравих за случката — отвърна Дейвидсън. — Побъзиках се малко с Макнамара и се успокоих. И тогава се появи Брадли.

— И? — настоя Макнаб.

— Той не само че може да чете и пише — мисли като преподавател в колеж, никога не използва простички думи, когато някоя сложнотия ще пасне — не само че не е като Шварценегер, ами няма нито един мускул. Да не говорим, че е на осемнайсет или на деветнайсет, а прилича на петнайсетгодишно хлапе. Не мога да отрека, че сержант Макнамара добре се изгаргари с мен.

— И къде е сега този як войн от морската пехота?

— В офиса. Накарах го да напечати нещо. Дори не… забравих да спомена… дори нямам заповед за него. Все се надявах Макнамара да ми позвъни и да се изсмее. „Начуках ли ти го, приятелю? Можеш да ми го върнеш“.

— Много малко вероятно, Джон — въздъхна Макнаб и закрачи към дървената постройка. Отвори вратата със замах.

Отвътре проехтя глас:

— Внимание, пехотинци!

Господин Д’Алесандро и старши сержант Дейвидсън последваха генерал Макнаб в сградата.

Ефрейтор Брадли бе застанал мирно зад бюрото, на което бе поставен лаптоп.

Генерал Макнаб се обърна към старши сержант Дейвидсън.

— Никога не съди за книгата по корицата — отбеляза той. — Няма да е зле да си го запишеш, Джон.

След тези думи погледна ефрейтор Брадли.

— Свободно — нареди тихо той.

Брадли се премести в също толкова вдървена поза и прибра ръце на гърба, леко разкрачен.

— Може би греша, синко — подхвърли генерал Макнаб, — но в момента си заел „Свободно“ като за парад.

— Господине, ефрейторът моли за извинение. Генералът е прав, господине — изстреля в отговор Брадли и се отпусна, а след това плъзна ръце отстрани.

— Значи си снайперист, така ли, синко? — попита Макнаб.

— Господине, бях снайперист при превземането на Багдад.

— Благодаря ти за уточнението.

— За мен е удоволствие, господине.

— Кажи, синко, как ще опишеш участието и ролята си в операцията в имението, наречено „Шангри- Ла“?

— Моля за извинение, господине, но съм получил заповед да не обсъждам въпросната мисия с никого.

— А можеш ли да ми кажеш защо?

— Защото мисията е строго секретна по заповед на президента.

Генерал Макнаб погледна старши сержант Дейвидсън, ала не каза нищо.

Вик Д’Алесандро се обади:

— Всичко е наред, Лестър. Генералът и старши сержантът имат необходимия достъп до секретна информация.

— Слушам, господине — отвърна Лестър.

— Не, ние слушаме, синко. Каква беше задачата ти по време на мисията?

— Господине, майор Кастило, който ръководеше операцията, ми нареди да охранявам хеликоптера.

— За твое сведение, ефрейтор, майор Кастило бе повишен в чин подполковник — поправи го Макнаб.

— Ако позволите да отбележа, господине, това е напълно заслужено повишение. Майо… подполковник Кастило е отличен офицер и за мен бе чест да служа под негово командване.

Вик Д’Алесандро се усмихваше развеселен, докато наблюдаваше напълно объркания старши сержант Дейвидсън.

— Значи си охранявал хеликоптера — продължи Макнаб.

— Точно така, господине. Охранявах, докато положението не излезе от контрол и разбрах, че е мой дълг да се включа в мелето.

— „Вмелето“ ли? Това ще рече нещо като престрелка, така ли? — полюбопитства Макнаб.

— Точно така, господине. Може би не трябваше да използвам този израз.

— И как точно се включи в мелето, ефрейтор? — попита Макнаб. — Как стана така, че положението излезе от контрол?

— Господине, когато стана очевидно, че един от злодеите се кани да стреля с „Мадсън“ през прозореца в стаята, където майо… подполковник Кастило бе задържал заподозрения, разбрах, че трябва да го обезвредя. За съжаление, не успях да стрелям преди него.

— Как го елиминира?

— С изстрел в главата, господине.

— Не беше ли по-сигурно да се прицелиш в тялото?

— Обмислях и тази възможност, но не бях на повече от седемдесет и пет метра, така че нямаше да има проблем да уцеля.

— Това ли е всичко, което направи, ефрейтор?

— Не, господине. Елиминирах и втори от лошите около петнайсет секунди по-късно.

— С нов изстрел в главата ли?

— Да, господине.

— Питам просто от любопитство, ефрейтор — продължи Макнаб. — Ти без опора ли стреляше?

— Да, господине. Нямаше време да глася стойката и да коленича.

— Подполковник Кастило е казал на господин Д’Алесандро, че си му спасил живота. Двамата със старши сержант Дейвидсън сме стари приятели на подполковник Кастило и сме ти много благодарни, нали така, старши сержант?

— Да, господине. Наистина сме много благодарни.

— Просто си изпълнявах задълженията, господине.

— Погребението на сержант Кранц е в шестнайсет часа днес в Арлингтън. Ако старши сержант Дейвидсън може да се лиши от помощта ти тук, дали не искаш да дойдеш с нас с господин Д’Алесандро?

— Искам, господине. Много ми се иска да му отдам последна почит.

— Имаш ли парадна униформа?

— Имам, господине, но не е приготвена.

— Сигурен съм, че старши сержант Дейвидсън ще поръча да я изгладят и до дванайсет да си готов. Става ли така, Джон?

— Разбира се, господине — отвърна старши сержант Дейвидсън.

VII