Ловците

на осем или може би на девет — когато тя почина.

— Какво ще рече това — когато отидеш в Аржентина? — попита Кастило.

— Не ме прекъсвай, докато ти разказвам какво ми се е случило — сряза го Кочиан. — Та двамата с Макс се връщахме от късна разходка. Бяхме по средата на моста „Франц Йосиф“, когато усетих, че някакви хора ни приближават отзад. Това се случва често. Нямате представа колко много млади унгарци са решили, че да ограбват старци нощем е по-приятно, отколкото да се хванат някъде на работа. Макс много се забавлява. Започва да ръмжи, показва им зъбките си, а след като те намокрят гащите и пуснат ножовете или с каквото там са решили да ме нападнат, той ги преследва по моста.

Кастило се разсмя.

— Този път не бяха младоци. Оказаха се зрели мъже, придружени от трети в мерцедес. Мъжът, който се приближи прекалено близо, преди Макс да го стисне за гушата, не носеше нож. Стискаше спринцовка в противната си ръка. Докато я видя, Макс вече го беше захапал за ръката и той я изпусна.

— Господи! — възкликна Гьорнер.

— Вторият главорез извади пистолет и започна да удря с него Макс по главата. Хвърлих се върху него, в този момент мерцедесът спря, вторият се измъкна от мен, качи се и потеглиха. Спряха на десетина метра, може и повече да е било, тогава започнаха да стрелят по мен през отворения прозорец. След това потеглиха и повече не спряха. Оказа се, че били откраднали номерата от някакъв форд „Таунус“.

— Какво стана с онзи със спринцовката? — полюбопитства Кастило.

— Молеше ме — на немски — да го отърва от Макс.

— Какво стана със самата спринцовка? — попита Кастило.

— Ченгетата я взеха.

— Да не би случайно да е била пълна с бупивакаин? Или с нещо подобно?

— Тази беше с фенотиазин — уточни Кочиан. — Казаха ми, че го давали на лудите. Какво изчанчено съвпадение се опитваш да откриеш?

— Когато съпругата на Мастърсън…

— Мастърсън е убитият американски дипломат в Буенос Айрес, нали? — прекъсна го Кочиан.

Кастило кимна и продължи:

— Когато я отвлекли от паркинга на един ресторант, й забили инжекция с бупивакаин в бедрото.

— Много интересно — отвърна Кочиан. — Съжалявам. Тук е друго.

— Ами типът, когото кутрето за малко да схруска?

— В затвора е. Разправя, и според мен ще успее да се измъкне с тази версия, че бил бояджия от Дрезден, дошъл на почивка и се разхождал по моста, когато аз съм му направил неприлично предложение, опитал съм се да го погаля по интимните части, а когато той отказал и ме блъснал, кучето му се нахвърлило.

— А какво казва за спринцовката?

— Никога не я бил виждал преди; следователно е на другия перверзник. — Замълча и погледна Ото. — Затова ти казах, че съм се спънал в Макс, Ото. Знаех, че веднага ще приемеш историята за дъртия перверзник.

— Господи, Ерик!

— Какво ще стане с него?

— Казах на ченгетата — подчертах пред комисаря, който ми е стар приятел — да види дали не може да го свърже с Щази…

— Че те не излязоха ли вече от този бизнес?

— Задаваш подобни въпроси и въпреки това са те повишили и са ти поверили задача като разузнавач?

— Нали знаеш всички отговори, ти ми кажи — засече го Кастило.

— Ти изобщо ли не си се замислял, Карлхен? — попита старецът и Кастило веднага се сети: „Отсега нататък, когато ме нарече Карлхен, ще бъде или защото е решил, че съм нетърпимо тъп, или защото съм направил нещо непоправимо тъпо“.

— За какво да съм се замислял?

— Какво е станало с добрите агенти в Министерството на държавната сигурност в бившата Германска демократична република, по-известно като Щази, когато Берлинската стена падна и мирът и благоденствието се възцариха в любимата ни Германия?

— Честно казано, не съм се замислял.

— А може би трябва, Карлхен — отвърна Кочиан. — Искам само да ти кажа, че на пръсти се броят онези от тях, които се преквалифицираха и станаха пекари, обущари или са положили клетва пред Господ.

— Добре, и какво правят сега? За кого работят? Кой им плаща?

— Щом задаваш този въпрос, сигурно вярваш, че щом демокрацията се е възцарила в бившия Съветски съюз, Русия наистина се е превърнала в „добродушната мечка“, за каквато я имаше вашият президент Рузвелт. Докато си в Будапеща, трябва да отидеш до „Андраси“ 60. Поне малко ще разшириш професионалния си хоризонт.

— Дадено. Какво има на „Андраси“ 60?

— Сега е музей. Едно време беше щабквартирата на ДББ, а след това на ДС. Държавното бюро по безопасност и Държавна сигурност. Сигурно нямаш представа какво означава това.

— Не познавам адреса — отвърна Кастило — и нямах представа, че е превърнат в музей.

— Изключителен музей. Не само че имат „ЗИС–110“ във фоайето…

— Какво е това „ЗИС–110“? — попита Гьорнер.

— Навремето е била лимузината, в която се е возел шефът на ДББ… — продължи Кочиан, но Кастило го прекъсна почти веднага.

— Руско копие на „Пакард Супер Ейт“ от 1942 година — отвърна Кастило. — Сталин се появил в Ялта в такъв автомобил. Били единствено за големите клечки.

— Може да се окаже, че плагиатът не е толкова тъп и невеж, колкото изглежда — отбеляза Кочиан. — А пък стените са покрити със снимки на хора, които мръсниците са ликвидирали с гарота в мазето. Гаротата също е запазена в мазето.

— Това вече е интересно — обади се отново Кастило. — Бях го забравил.

— Какво си забравил? — попита Гьорнер.

— Любимият метод за екзекуция на НКВД бил да пуснат на провинилия се един куршум отзад в главата — обясни Чарли. — Народният съд те обявява за виновен и те откарват право в стаичката в мазето и те застрелват в основата на черепа. Щази и унгарското Държавно бюро по безопасност, и ДС съответно — не били толкова милостиви. Закарвали те…

„Господи, помисли си Гьорнер, чете ми лекция като на ученик. Ще вземе да се окаже, че малкият Карлхен наистина поназнайва нещо. Аз съм журналист, би трябвало да съм запознат с тези неща. А не съм. Освен това ми се струва, че е от разузнавачите, които си разбират от професията“.

— … в мазето, тръшвали те на един стол под клупа, нахлузвали ти го на врата и ритали стола.

— Искаш да кажеш, че са бесели… затворниците, така ли? — попита Гьорнер.

— Не. Бесенето е, когато спускат… осъдения… през един отвор на ешафода. Въжето е със специален възел, който при падането чупи врата на осъдения.

Той показа нагледно как главата се измята на една страна.

— Това обикновено причинява моментална смърт, тъй като гръбнакът се пречупва — продължи Кастило. — Когато те ликвидират с гарота, ти не падаш достатъчно отвисоко, че да ти се пречупи вратът. Въжето се затяга на врата ти и ти умираш от задушаване. А за тази работа е необходимо известно време.

— И това ти се струва интересно, така ли, Карлхен? — попита Гьорнер, истински ужасен.

— Освен това са имали навик, когато ликвидират хората, към които таят особена неприязън, и държали да се знае, че Щази или ДББ/ДС са отговорни, да ги убиват с гарота. Това е бил техният почерк.

— Удивително! — възкликна саркастично Гьорнер.

— Удивителното е, че един от мъжете, които бяха с мен в имение „Шангри-Ла“, изключително опитен, бе убит с гарота.