Гьорнер, който по принцип обичаше кучета, мразеше чудовището на Ерик и се страхуваше от него.
Затова пък Кастило не трепна.
Той коленичи до вратата, усмихна се и заговори небрежно на унгарски:
— Ти си един грозен дъртофел, нали? Стига си ръмжал.
Не само че не ме плашиш, ами другият дъртофел в леглото се радва, че сме тук.
Кучето спря да ръмжи, седна на задните си лапи и наклони глава на една страна.
— Ела тук, дебело чудовище, за да те почеша зад ушите.
— Казва се Макс — уведоми го Кочиан.
— Ела, Макс — подкани го Кастило.
Макс се надигна и все още с наклонена на една страна глава погледна Кастило.
— Внимавай с него, Карл! — възкликна Гьорнер.
— Ела, дяволите да те вземат! — нареди строго Кастило.
Макс направи една предпазлива стъпка към Кастило.
Чарли протегна лявата си ръка.
Макс я подуши, след това я близна.
Кастило почеса Макс зад ушите, близо до превръзката. Макс седна отново и притисна огромната си глава към крака на Кастило, след това отново го близна по ръката.
— Макс, копеленце озъбено — обади се Кочиан. — Трябваше да му отхапеш ръката, не да го ближеш, все едно че е разгонена кучка!
— Той разбира кой му е приятел — отвърна Кастило. — Кажи кой те простреля, Ерик. Още по-важно, кой стреля по Макс?
— Никой не е стрелял по него — отвърна Ерик. — Един от мръсниците го удари с пистолет.
— Сигурно някой възмутен читател, недоволен от проамериканските ти уводни статии.
— И това го казва плагиат без капка срам — засече го Кочиан.
— Никога ли няма да получа прошка? — попита Кастило.
Ставаше въпрос за навика на Чарли да използва втората си самоличност, Карл В. фон унд зу Госингер, кореспондент на „Тагес Цайтунг“ във Вашингтон, да перифразира статии от списание „Америкън Кънсърватив“ и да ги изпраща във Фулда, където ги публикуваха с неговото име. Кочиан го бе разкрил.
— Не и в този живот — отвърна Кочиан и погледна Кастило, надвесен над Макс, проснал се по гръб, за да му почешат гърдите.
— Ти си една голяма смешка, Макс — продължи Кастило. — Незаконна издънка на глиган и вълк.
— Той е фландърско бувие — обясни Кочиан.
— Бувие е моминското име на Жаклин Кенеди — обади се Чарли.
— Няма такова нещо! Господи! — ядоса се Кочиан.
— Може и да бъркам — отстъпи Чарли.
— Едно фландърско бувие ухапало ефрейтор Адолф Шикелбгрубер16, когато бил във Фландрия — обясни Кочиан.
— Нали ти казах, че умее да преценява хората — обади се Кастило. — Какво се опитваш да ми кажеш, че представител на тази порода е ухапал Хитлер?
— Ухапало Хитлер във Фландрия, по време на Първата световна война — повтори Кочиан. — Все се питам какво в действителност се е случило с липсващия тестис на Der Fuhrer’s. Както и да е, Адолф побеснял. Когато през 1940 година германците превзели Белгия, първата му работа била да заличи породата от лицето на земята.
— Защо вярвам на тези приказки? — попита Кастило.
— Защото аз ти казвам — тросна се Кочиан. — И защото не съм плагиат. На мен може да ми се вярва.
— Може да ти се вярва особено когато разказваш как си се озовал в болницата — засече го Гьорнер. — Препънал се бил в кучето и паднал по стълбите! Господи, Ерик!
— Това бе най-доброто, което успях да измисля в момента — отвърна Кочиан, без да се смущава, и се върна отново на въпроса, за който говореше. — Чух слухове, че друго бувие си гризнало парче от Хитлер в Русия, и щом имах възможност, проверих дали наистина е така, и реших, че трябва да се сдобия с такова куче. Затова заминах за Белгия и си купих. Този е Макс VI. Нито един Макс от I до V не ме е предавал като този тук.
— Защото не са ме познавали — отвърна наперено Кастило.
— Та освен да ми развратиш кучето, какво друго те води в Будапеща, Карлхен?
— Той е вече Oberstleutnant Карлхен — обади се Гьорнер.
— Господи, сигурно старият се обръща в гроба си!
— Точно така, само че от гордост — отвърна остро Гьорнер.
Кочиан се замисли за миг и кимна.
— Не трябваше да го казвам. Старият щеше да е много горд, че внукът му е станал подполковник, Карлхен.
— Благодаря — кимна Кастило.
— Та щеше да ми кажеш какво те води в Будапеща — напомни му Ерик.
— Ще ти кажа, ако и ти ми кажеш — истината — за всичко, което ти се е случило.
— Добре — съгласи се след малко Кочиан. — Ти пръв.
— Искам да ме освободиш от обещанието да не показвам на никого списъка с имената, който ми даде.
Кочиан не отговори направо. Вместо това попита:
— Предполагам, вече си чул, че видяха сметката на твоя човек Лоримър. И то в Уругвай, представяш ли си?
— Бях там, когато го застреляха — уточни Кастило.
Кочиан стисна замислено устни, след това попита:
— Кой го застреля?
— Един от шестимата в тъмносини гащеризони, изпратени в имението на Лоримър специално за да свършат тази работа.
— И как стана така, че не те гръмнаха и теб, след като си бил там?
— Няма как да ги попитам. Мъртви са.
— И никой не може да ги идентифицира, нали?
— Не.
— Много приличат на хората, които ме нападнаха — отвърна Кочиан. — Беше към полунощ и двамата с Макс се разхождахме по моста „Франц Йосиф“…
— Къде? — прекъсна го Гьорнер.
— Сега вече му викат Szabadsag hid, Моста на победата. Не знам. Свободата има много значения. А Франц Йосиф си остава Франц Йосиф. Аз си оставам един от почитателите му.
— Може ли да се отклоня от темата? — обади се Кастило. — В Буенос Айрес има един клуб, който се казва „Майерлинг“.
— Ами? — учуди се Кочиан.
— О, да.
— Ще трябва да го преслушам, когато отида в Аржентина — заяви Ерик.
— Вие двамата за какво говорите? Какво е това „Майерлинг“? — попита Гьорнер. — Как така ще ходиш в Аржентина?
— „Майерлинг“ се е казвала императорската ловна хижа край Виена — обясни Кастило. — Там, когато на принц Рудолф, наследник на Австро-Унгария, му казали, че трябва да се откаже от шестнайсетгодишното сладурче, с което се забавлявал, той я застрелял, а след това застрелял и себе си.
— Според баща му това е мястото, където Франц Йосиф наредил да го застрелят, когато научил, че разговарял с този и онзи, за да стане крал на Унгария — добави Кочиан.
— Леля ми Олга също ми е разказвала тази версия — потвърди Кастило.
— Изключителна дама — кимна Кочиан. — А ти я помниш! Впечатлен съм. Беше още дете — на седем,
