Трийсет секунди по-късно изръмжа:
— Щом някой в „Будапестер Тагес Цайтунг“ се събуди за да вдигне проклетия телефон, до петнайсет минути тук ще има хора от Отдела по сигурността.
— Може ли да им се има доверие?
— Ерик им има доверие — отвърна Гьорнер и насочи вниманието си към телефона. — Hier ist Generaldirektor Gorner…
ТРИ
Доктор Фредерик Черни надникна в коридора, поклати примирено глава и даде знак на Кастило и Гьорнер да се върнат в стаята на Ерик Кочиан.
— Двамата с господин Кочиан
Макс заситни след тях, отпусна се на задните си лапи край леглото и подаде на Кочиан лапа.
— Предател! — изсъска Кочиан, пое лапата и погали огромната глава на кучето.
— Какъв е проблемът? — попита Кастило.
— Казах му, че по всяка вероятност ще го изпиша утре следобед, тъй като ми се струва, че има нужда да остане на легло още един ден — обясни Черни.
— Както вече казах, ако ще оставам още един ден на легло, предпочитам да съм в собственото си легло, вместо на тази индийска постелка от пирони — озъби се Кочиан. — При това веднага.
— Предложението ми беше да го пусна утре след закуска с уговорката да остане в леглото поне двайсет и четири часа. Той заяви, че дали ще остане в леглото, зависело от това, дали вие планирате да пътувате до Аржентина.
— Много рано вдругиден сутринта — отвърна Кастило.
— Защо чак тогава? — попита недоволно Кочиан.
— Защото тогава тръгва самолетът — отвърна Кастило.
— Нали се сещаш, че и Макс ще пътува?
— Сещам се, че и Макс ще пътува — отвърна Кастило. — Не бих го оставил, той ми е приятел.
Кочиан изсумтя, след това каза:
— Виждаш ли, Фредерик? Постигнахме споразумение. Ще си тръгна от този кокошарник утре сутринта. Преди закуска, защото храната тук може да убие и вол.
— Ще си тръгнете след закуска и след като ви прегледам на сутринта, и то при условие, че господин Госингер гарантира, че ще отидете право у вас, ще си легнете и няма да ставате.
— Кажи, Карлхен, ще ми разрешиш ли да се изкъпя и да свърша някои естествени нужди?
— Стига да не се бавиш и да се изкъпеш в собствената си баня — отвърна Кастило. — Докторе, ще се погрижа да остане в леглото си дори ако се налага да го вържа.
— Може да ви се наложи точно това да направите — отвърна доктор Черни, стисна бързо ръката на Кастило, след това и на Гьорнер и излезе от стаята.
— След няколко минути ще дойдат хора от охраната на „Тагес Цайтунг“ — заяви Ото. — Ще се разбера с тях утре сутринта да те закарат до вас.
— Ти някога мислиш ли, преди да направиш нещо, Ото? — попита Кочиан.
— Сега пък какво не е наред? — попита Гьорнер.
— Макс мрази охранители — обясни Кочиан. — Очевидно те имат някаква специфична миризма. Макс хапе хората, които не харесва, и охранителите го знаят. Може да организират стачка.
Намеси се Кастило.
— Искам те жив и здрав, за да поговорим. Тези хора ще те опазят жив, докато те кача на самолета. — Замълча. — Ами ченгето пред вратата? Макс не му обърна никакво внимание.
— Всяко Нравило си има изключение — отвърна Кочиан. — Предполагам, че ченгето — казва се Кадар — тайно е давал на Макс наденица. Макс обожава наденица.
— Значи ще заредим охранителите с наденица — реши Чарли.
Кочиан се замисли за момент.
— Не, няма. Да не би да мислиш, че на Макс му е приятно да седи до леглото ми, докато съм разкъсван от болки? — попита той. — А и ченгето виси отпред достатъчно дълго. Така че, когато пристигнат хората от охраната ми, ще ги пратя да си вървят. Ти ще заведеш Макс в апартамента. Ако искаш остани, с него, стига да обещаеш да го изведеш на дълга разходка довечера към полунощ.
— Имам два въпроса — обади се Кастило. — Къде се намира апартаментът ти? Портиерът ще ме пусне ли да вляза?
— На последния етаж на хотел „Гелерт“ — отвърна Кочиан. По изражението му бе очевидно, че Чарли би трябвало да знае къде живее. — Ако си с Макс, разбира се, че ще те пуснат. В кухнята има кучешка храна, а във фризера държа телешки кокали. Дава му се по един голям или два малки, и то едва след като си изяде кучешката храна.
— Слушам, господине. Какво обича за десерт?
— До креслото ми има кутия шоколадови бонбони. Дават му се само по два.
— Добре.
— По непонятни за мен причини, разправят, че шоколадът вреди на кучетата. При Макс, прекалено много шоколад предизвиква газове — ако това стане, ти трябва противогаз — затова прояви характер, ако реши да проси повече. Да знаеш, че много го бива.
— Добре.
— На бравата на вратата виси каишка — продължи да обяснява Кочиан. — Сложи му я. Когато не съм до него, Макс ходи, където той реши.
Две минути по-късно на вратата се почука и двама яки мъжаги — оръжията им скрити под саката — влязоха в стаята, забелязаха Макс и не посмяха да направят и крачка напред. Макс изръмжа тихо и показа впечатляващите си зъби.
— Какво ви казах! — натякна Кочиан.
— Колко човека сте?
Те го погледнаха, ала не отговориха. Вместо това зачакаха нареждане от Гьорнер.
— Можете да му кажете — подкани ги Кочиан. — Това е хер Карл фон унд зу Госингер.
— Трима, хер Госингер — отвърна единият на немски.
— Разбрахте ли какво се е случило на господин Кочиан? — попита Чарли на унгарски.
И двамата кимнаха. Същият мъж отговори:
— Господин Кочиан е бил нападнат на „Моста на свободата“.
— Не е било обир. Много по-сериозно е и може да се случи отново — предупреди Кастило.
И двамата кимнаха отново.
— Искам двама от вас пред вратата. Да не мърдате — нареди Чарли. — И поне още двама някъде наблизо да наблюдават какво става.
— Имам още един човек — колкото кажете, ще осигуря, господине — до петнайсет минути.
— Повикай двама — нареди Кастило. — Нали знаете как да използвате пистолетите?
— Всички са пенсионирани полицаи, господин Госингер — отвърна вместо тях Кочиан.
— Всички ли имат мобилни телефони? — попита Кастило.
Мъжете кимнаха.
— Ако забележите нещо подозрително, каквото и да е, съобщете първо на полицията, след това на мен. Това означава, че ще трябва да ми дадете един от вашите телефони. Аз ще бъда в апартамента на господин Кочиан.
