Мъжът, с когото бе разговарял, даде знак на колегата си да даде на Кастило мобилния си телефон.
— Благодаря — отвърна Чарли, докато го оглеждаше. — Как да се свържа с вас по това чудо?
Мъжът му показа.
— Утре сутринта ще преместим господин Кочиан в апартамента му. Не искам никой да знае и никой не бива да ви вижда, че излизате от болницата или влизате в хотела. Той ще бъде в инвалидна количка. Някакви предложения?
— Няма да бъда в никаква инвалидна количка — запъна се Кочиан.
— Господин Кочиан ще бъде в инвалидна количка — повтори Кастило.
— Можем да докараме един от вановете на „Тагес Цайтунг“. Ще чака на рампата на болницата и ще повторим същото в „Гелерт“.
— Искам един от вас да кара вана — нареди Кастило. — Когато сте готови да тръгнете, ми позвънете. Ще кажете:
Мъжът кимна и се усмихна.
— Нещо смешно ли казах? — попита Кастило. — Защо се усмихвате?
— Моля да ме извините, господине. Просто ми мина през ума, че се държите като полицай, не като издател.
— Можете да си мислите каквото пожелаете за мен, стига да не повтаряте онова, което ви е минало през главата.
— Не исках да ви обидя, господине.
— Не съм се обидил — успокои го Чарли.
— Господине — заговори отново охранителят. — Ще се грижим добре за господин Кочиан и утре сутринта ще го откараме безпроблемно и дискретно в „Гелерт“.
— Добре — кимна Кастило.
— Още нещо, господине…
— Какво?
— Кучето, господине. Понякога създава неприятности…
— Ще създава, като миришеш на наденица — озъби се Кочиан.
— Макс ще дойде с мен — съобщи Кастило.
По лицето на мъжа се изписа изненада и облекчение.
— Така е най-добре, господине.
Шандор Тор чакаше в сребрист „Мерцедес Бенц S500“, когато Гьорнер и Кастило излязоха от болницата. Макс се втурна към автомобила и повлече Кастило след себе си.
— Звъннах в офиса и ги накарах да изпратят още хора от охраната — обясни Гьорнер.
— Видях ги — отвърна Тор. — Той отпрати хората, които бях оставил да пазят в коридора. — Замълча за момент, след това попита: — Той как е?
— Добре — отвърна Гьорнер. — Хората в болницата никога няма да се възстановят след престоя му, затова пък господин Кочиан е добре.
— И мен ме отпрати — оплака се Тор. — Каза, че съм го бил изнервял.
— Ако ви остави, ще бъде все едно да признае, че има нужда от закрила — обясни Кастило.
— След като ни оставиш в „Гелерт“, можеш да се върнеш и да го видиш. Извинението ти ще бъде, че господин Госингер — Ото кимна към Чарли — е предложил ти да караш вана утре сутринта.
— Какъв ван?
— Утре ще го преместим в „Гелерт“, но трябва да стане много дискретно. Кажете му, че съм наредил вие да отговаряте за прехвърлянето.
— Много ви благодаря, господин Госингер.
Тор отвори задната врата на мерцедеса.
Макс за малко да събори Кастило, когато скочи на задната седалка.
— Господи — възкликна Кастило, пусна каишката и я хвърли в колата след кучето. — Качвай се, Ото. Аз ще седна отпред.
Гьорнер понечи да се качи, но Макс показа, че подобно разпределение не му се нрави, оголи зъби и започна да ръмжи.
— Проклетото куче! — изпъшка Гьорнер и се настани отпред.
Кастило се качи до Макс, който реши, че този път е доволен, изпружи врат и близна Кастило по бузата.
— Към „Гелерт“ ли, господин Гьорнер? — попита Тор, когато седна зад волана.
— Не — отвърна Чарли. — Откарай ни в американското посолство, ако обичаш.
Гьорнер го погледна учудено, ала не каза нищо.
ЧЕТИРИ
Във фоайето на над стогодишната седеметажна къща, в която бе Посолството на САЩ, зад бронирано стъкло се бе настанил сержант от морската пехота.
— Господине, не можете да влезете с кучето — предупреди сержантът.
— Гледайте на него като на мой приятел, все едно че е куче водач за слепци — отвърна Кастило.
Сержантът се усмихна, ала бе категоричен:
— Господине, такива са разпоредбите.
Ото Гьорнер видя как К. Г. Кастило плъзна под стъклото документите от Тайните служби. Сержантът ги огледа внимателно, след това ги върна.
— Защо не звъннеш на посланика и не го попиташ дали няма да направи изключение за кутрето? — попита Кастило.
— Господине, посланикът не е в сградата.
— Тогава повикай заместника му — помоли Кастило. — Налага ми се да разговарям с посланика, така че защо не позвъниш на когото трябва, за да се свърже с него по телефона.
Посочи апарата на плота пред сержанта.
Морският пехотинец долови промяната в тона на Кастило — от
— Изчакайте минутка, господине — отвърна той и посегна към слушалката.
Посланикът се обади много бързо.
— Как сте, господин Кастило? — попита той. — Очаквах ви да се отбиете.
— Една малка птичка, на име Монтвейл, ви е съобщила, че ще пристигна, нали?
— Освен това иска да разговаря с вас.
— За тази цел ще ми бъде нужна обезопасена линия, господине — обясни Кастило.
— Разбира се. Предайте слушалката на морския пехотинец.
— Освен това искам да помоля да направите едно изключение от правилото. Знам, че не допускате кучета в посолството, но дали е възможно да направите изключение?
— Куче ли водите?
— Да, господине. Едно симпатично кутре, което скимти жално, когато го завържа за някоя ограда и го оставя сам.
Посланикът се разсмя.
— Добре. Пехотинецът ще се оправи с тая работа.
— Освен това трябва да се срещна с господина, който си получава заплатата от Ленгли.
— Няма проблем. Сигурно е при заместника ми и чака да се появите, за да ви съобщи лично, че
