Ловците

нашия приятел.

Този път Хол се разсмя, след това каза:

— Има огромна разлика, Чарли. Ти не му звъниш, за да му предадеш оръжието си, нали?

— Не, но, от друга страна, никога не ме е бивало в игрите с прашки.

Хол отново се разсмя.

— Обаждай се, Чарли.

— Добре. Благодаря ви.

Кастило натисна вилката на телефона няколко пъти.

— Белият дом.

— Бихте ли ме свързали с посланик Монтвейл, ако обичате? Моля ви, проверете дали линията е обезопасена.

— Един момент, ако обичате.

— Обезопасената линия на директор Монтвейл. Труман Елсуърт слуша.

— Подполковник Кастило се обажда по обезопасена линия за разговор с директор Монтвейл — обяви телефонистът на Белия дом.

— Аз ще поема разговора.

«Тая няма да я бъде», помисли си Кастило.

— Господин Елсуърт?

— Как сте, подполковник? Очаквахме да позвъните.

— Моля ви да предадете едно съобщение на посланик Монтвейл от мен.

— Разбира се.

— Кажете му, ако обичате, че през следващите петнайсет минути ще бъда в посолството ни в Будапеща, ако иска, да поговори с мен.

— Не съм сигурен, че посланикът ще има възможност да позвъни през това време, подполковник.

— Не разполагам с друго време.

— Надявам се, разбирате, подполковник, че всичко, което имате да съобщите на посланика, можете да го кажете и на мен.

— Обаждам се, защото разбрах, че посланикът има съобщение за мен.

— За съобщението от Берлин ли става въпрос?

— Разбрах, че в Берлин е имало съобщение за мен, но не съм го получил. Човекът, който се обади, не пожела да ми каже какво е съдържанието, обясни ми, че за мен е оставено съобщение и мога да го прочета единствено ако отида в Берлин. Нямах време да пътувам до там. Вие можете ли да ми кажете за какво става дума?

— Аха. Вижте, подполковник, идеята беше, когато стигнете в посолството в Берлин, да се обадите по обезопасената линия на посолството.

— Добре. Ясно. Когато влязох в посолството тук, господин Франклин ми предаде подобно съобщение. Затова се обаждам. Ще бъда тук, ако посланикът има възможност — той замълча и си погледна часовника — да говори с мен през следващите петнайсет минути. Много ви благодаря, господин Елсуърт.

Кастило натисна вилката няколко пъти и съобщи:

— Прекъсвам връзката.

След това затвори.

Чарли въздъхна шумно, извади пура от куфарчето, разопакова я много внимателно, отряза единия край и много внимателно запали другия.

Опита се да изпусне димен кръг, но не успя.

«Странно. Стаята е запечатана, ако работи климатик, не го усещам. Би трябвало да успея да пусна чудесно оформен кръг.

Може би не успявате, подполковник, защото ви е нервно.

Давид очевидно успя да размаже Голиат-младши. Перна го право между очите. Само че не успя да го отнесе — просто го подметна и накара Голиат-младши да побеснее.

А когато Голиат-младши докладва на Голиат-старши какво се е случило, Голиат-старши ще побеснее двойно повече от младши.

А това със сигурност ще се случи всеки момент.

Голиат-старши, както и всички останали големи играчи в Белия дом, не би трябвало да е на повече от деветдесет секунди от най-близкия телефон — и петнайсет секунди са му достатъчни.

Много е вероятно Голиат-старши да е в едното място. Още по-вероятно е да е бил в кабинета си през всичкото време, дори в случаите, когато се е обаждал президентът.

Очевидно иска да ми докаже нещо. Затова ще ме накара да чакам.

Ако не бях затворил, когато затворих, почти съм сигурен, че Елсуърт — по сигнал, разбира се — щеше да съобщи с приповдигнат глас: „Посланикът току-що влезе“. И Голиат-старши щеше да се обади».

Кастило дръпна няколко пъти от пурата, задържа последното дръпване и много внимателно се опита да пусне кръгче.

Този път се получи.

Остана загледан в кръга, докато не стигна стената и не се разпиля.

«Мама му стара! Възможностите са две. Или Голиат-старши ще се обади, или няма да се обади.

Ако се обади, ще го накарам да чака».

Стана, стисна пурата между зъбите си, отвори вратата и излезе.

— Да отидем да прегледаме арсенала, господин Франклин — настоя Кастило.

Подобен оглед съвсем не бе по вкуса на Франклин, въпреки това той кимна примирено.

— Един етаж по-надолу. Приключихте ли тук?

— Не знам.

— Подполковник, пушенето в посолството е забранено — предупреди го вторият мъж.

«Подполковник ли каза? Ти пък откъде знаеш? Какво става тук, да не би да са пуснали разговора ми през високоговорителите, за да го чуят всички?»

— Сериозно? — отвърна Кастило и дръпна отново.

Погледна към Франклин, който се поколеба за момент, след това посочи.

— Насам, господин Кастило.

— Защо не изчакаш с този господин? — обърна се Чарли към Ото Гьорнер на английски. — Ще се върна да те взема.

Гьорнер кимна.

Оръжейната се оказа сбутана стаичка със сива метална двукрила врата, в която бяха подредени шкафове като за документи, всички заключени с катинари и резета. Кастило се зачуди какви ли секретни документи са скрити тук. И дали наистина имат разузнавателна стойност.

Франклин свали катинара от една врата.

Вътре нямаше кой знае какво, повечето оръжия бяха американско производство, от пушки «М–16» до различни пистолети, както автоматични, така и полуавтоматични. Имаше и необичайни модели, включително два руски «Макаров» и четири германски «Валтер РР».

Кастило познаваше полуавтоматичните «Макаров» и не ги харесваше. Руснаците бяха изкопирали «Валтер», когато бяха подменили своя «Токарев». Основната разлика бе огромният предпазител на Макаров, който бе удобен за пръсти в дебели ръкавици.

«Валтерите» стреляха с 9 мм «Курц», непроменени от времето, когато «Колт» ги бяха въвели под названието .380 «АСР» за версията «Колт 1911» .45 «АСР». В Щатите така и не бяха станали популярни, докато в Европа бяха доста известни.

Причината, поради която не бяха никак успешни, бе същата, поради която Кастило не ги харесваше. По никакъв начин не се доближаваха до отката на .45 «АСР».