— Влез!
Старши сержант Джон К. Дейвидсън и ефрейтор Лестър Брадли от морската пехота влязоха в кабинета, спряха на около метър от бюрото и отдадоха чест.
— Добър вечер, господине! — излая Дейвидсън.
Милър — вероятно това бе рефлекс типично по павловски — отвърна на поздрава.
— Джон, денят беше кофти и не съм достатъчно пиян, за да ми е смешно. Какво си намислил?
— Господине, старши сержантът се явява като доброволец, освен че има и бойна задача.
— Какво?
— Господине, имам поръчение да доставя бележка от татенцето — заяви Дейвидсън.
Пристъпи половин крачка напред и постави на бюрото сгънат лист, след това отстъпи обратно и отново застана мирно.
Милър посегна към листа, забеляза, че е стандартна хартия, и зачете.
Оставям ти да решиш къде ще бъде най-подходящо старши сержант Дейвидсън да служи на държавата.
Милър вдигна поглед към Дейвидсън и забеляза, че двамата с Брадли стоят мирно.
— Нали ти казах, Джон — озъби се Милър. — Не съм в настроение за шеги.
Дейвидсън не трепна.
— Свободно, мама ви стара — изсъска Милър.
Дейвидсън се отпусна.
— Явяваш се като доброволец за какво? — попита Милър.
— Стига де. Знам какво става тук, Дик.
— Онова, което става, е строго секретно по заповед на президента — обясни Милър.
— Същото каза и Вик Д’Алесандро.
— Виждам, че и гордостта на пехотинците е тук. И той ли се е разприказвал?
— Едва след като Вик му нареди да ми разкаже. Преди това Лестър беше като мида.
— Как успя да накараш генерал Макнаб да проговори? — попита Милър и размаха листа.
— Напомних му, че на Чар… подполковник Кастило ще му трябва човек, който да замести Кранц. Освен това ни трябва по-подходящо място да скрием Лестър; в „Макол“ не става. А ако един пехотинец тръгне да минава квалификационен курс, все някой ще се усети, че работата намирисва.
— Това ли е всичко?
— Освен това с Чарли се знаем и ми е ясно, когато има нужда от човек.
— Това ли е? — попита отново Милър.
Погледът на Милър попадна случайно върху Брадли и по изражението му разбра, че има още нещо.
— Казах на Макнаб, че толкова ми е писнало от „Келт Макол“, че вече си мисля дали не е дошло време да се пенсионирам — призна Дейвидсън.
— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че ти стиска да заплашваш Макнаб?
— Това е факт, Дик — отвърна Дейвидсън.
По изражението на Брадли Милър разбра, че пехотинецът остана шокиран, когато чу старши сержант да се обръща към майор на малко име.
— Според теб Чарли какво ще направи?
— Макар
Дейвидсън въздъхна шумно.
— Мога да съм ви от полза, Дик, и ти го знаеш. Ще поговориш ли с него?
— Няма проблем, само че това е все едно да пикаеш срещу вятъра — отвърна Милър. — Най-добре да го поставим пред свършен факт. Когато пристигне в Буенос Айрес, ще те завари там. Ще предложим, по- скоро ще намекнем — само не трябва да лъжем — че това е поредният брейнсторминг на генерал-лейтенант Брус Дж. Макнаб.
— Благодаря, Дик — отвърна простичко Дейвидсън. — И това ми стига. Не за пръв път генералът ме праща да му дръпна юздите.
— А какво да правим с ефрейтор Плямпало? — попита Милър и погледна Брадли.
— Скрий го на очевидно място — отвърна Дейвидсън. — В посолството в Буенос Айрес.
— Кастило го доведе тук, защото знаеше, че сержантът, шеф на охраната, ще разпитва какво е правил и няма да го остави на мира, докато Брадли не му каже.
— Познавам един сержант Макнамара в щаба на пехотинците.
— Знам го щаба — отвърна Милър.
— Той е от тежката артилерия. Лестър разправя, че ако го накарам да се обади на неговия сержант в Аржентина и му нареди да не задава въпроси, той нямало да си вре носа.
— А какво ще обясниш на приятеля си? Защо го молиш да звъни?
— Ще му обясня, че не мога да му кажа. Той ще го приеме.
— Ами ако не го приеме?
— Ще я видим тази работа, когато му дойде времето.
— Звънни му още сега. Ако се свържеш с него, кажи му да дойде тук. Ще го шашнем с кабинета на Чарли и с моята парадна униформа и да се надяваме, че ще се получи.
Дейвидсън кимна.
— Събрал ли си багажа? — попита Милър.
Дейвидсън кимна отново.
— Добре. Ако твоят сержант се съгласи, утре вечер ще хванете полета от Маями.
ТРИ
Подполковник Кастило — полузаспал — усети как нещо мокро и студено се притиска в лицето му. Първата му мисъл бе, че от устата му е потекла слюнка и е попила във възглавницата, затова се отдръпна от мокрото място.
