За пръв път се случваше някой да прекъсне церемонията.
— Старши сержантът каза, че ние ще поемем — обади се друг глас. — Да не би да има проблем, лейтенант?
Лейтенантът се обърна към друга „Зелена барета“, този с по три сребърни звезди на еполетите.
— Господине… — понечи да недоволства лейтенантът.
— Чудесно. Сигурен бях, че няма да има никакви проблеми — въздъхна генерал-лейтенант Брус Дж. Макнаб. — Продължете, старши сержант.
— Слушам, господине. — Старши сержант Дейвидсън повиши глас. — Придружители на ковчега, готооо-ви!
Седем „Зелени барети“ с различни чинове — включително един генерал-лейтенант и един ефрейтор от морската пехота — пристъпиха към ковчега. Когато старши сержант Дейвидсън отвори вратата на катафалката, мъжете извадиха ковчега и го поеха на рамене.
— Придружители, готооо-ви! — излая тихо старши сержант и двайсетина войници от
— Капелан! Придружители! — ревна старши сержант Дейвидсън. — Бавен нааа-пред.
Капеланът с чин капитан се озова до „Зелена барета“ с чин майор и остана загледан в него малко учуден, докато новодошлият не го побутна леко напред.
Всички офицери поеха в бавна процесия към гроба. Щом и последният от тях мина покрай катафалката, майор от
Най-отзад се подредиха — след кратко колебание — официалният погребален екип на национално гробище „Арлингтън“.
Докато погребалната колона приближаваше гроба, друг екип от
Щом стигнаха гроба, ковчегът бе спуснат. Само двама не бяха застанали мирно.
Старши сержант Дейвидсън подаде националния флаг на генерал Брус Дж. Макнаб и ефрейтор Лестър Брадли, за да го поставят върху ковчега.
Накрая и те застанаха мирно, старши сержант Дейвидсън даде знак и всички отстъпиха две крачки назад.
„Зелената барета“ капелан започна ритуала, предвиден на лутерани. Щом приключи, отстъпи от гроба.
Капитанът, който командваше новата стрелкова част, изрева заповед:
— За стрееел-ба. Готооо-ви! Ооо-гън!
Старши сержант Дейвидсън и ефрейтор Брадли започнаха да сгъват знамето. Когато приключиха и то се превърна в син триъгълник на бели звезди, го предадоха на генерал Макнаб, който изчака погребалният екип да се отдръпне и го предаде на сестрата на сержант Кранц.
Каза й няколко думи, отдаде чест и се отдръпна.
Жена с посивяла коса на средна възраст — съпруга на пенсиониран офицер, доброволка, която присъстваше на погребенията — подаде на сестрата на Кранц картичка със съболезнованията от Генералния щаб на армията и я целуна по бузата.
През това време воините от
Когато жената се качи, генерал Макнаб се отдръпна и направи място на ефрейтор Лестър Брадли.
— Госпожо — започна младежът. — Никога няма да забравя честта, че съм бил със сержант Кранц, когато загина. Приемете най-искрените ми съболезнования.
Когато сестрата на Кранц погледна младежкото лице и забеляза сълзите в очите му, тя загуби самообладание за пръв път.
— Благодаря ви — прошепна с горчивина тя и извърна лице.
Генерал Макнаб дръпна ефрейтор Брадли настрани и затвори вратата на лимузината. Автомобилът потегли бавно.
Офицерът, натоварен да следи изпълнението на погребалния ескорт —
Сержантът от „Зелените барети“ бе застанал свободно край предната част на ковчега. Отговорникът погледна съпругата на пенсионирания офицер, с която се бяха засичали на много други погребения, и двамата с поглед се разбраха да се върнат заедно до алеята, където чакаха автомобилите.
По средата на пътя лейтенантът се обърна към нея.
— Интересно се получи, нали? Беше съвсем различно от обикновено.
— Лейтенант — призна тя. — Двамата със съпруга ми прекарахме трийсет и три години на активна служба. Едно от първите неща, които научих за армията, бе, че войниците от
ДВЕ
Майор X. Ричард Милър — младши, с разкопчано сако и разхлабена вратовръзка, бе седнал на бюрото на шефа на Звеното за организационен анализ, качил болния си крак върху отвореното чекмедже на резбованото бюро.
Върху бюрото бе поставена чаша с кехлибарено уиски и плик с лекарства, изписани от армейската болница „Уолтър Рийд“.
Отлично знаеше, че на всички болкоуспокояващи има предупреждение да не се смесват с алкохол, въпреки това той отново прочете инструкциите към лекарствата.
— Когато се съмняваш, направи и двете — рече на глас той.
Отвори капачето, извади две бели таблетки и ги лапна. След това посегна към чашата уиски, вдигна я и каза:
— Лека ти пръст, Сиймор. Vaya con Dios, приятелю.
Изпи половината на един дъх и остави чашата на бюрото.
Остана загледан в чашата, след това посегна отново и допи остатъка.
В мига, в който остави чашата върху зелената попивателна на бюрото, на единия от телефоните светна червена лампа. Той я погледна, зачуди се дали да се направи, че не я вижда, накрая протегна ръка.
— Милър слуша.
— Майоре, двама господа са дошли за среща с вас — обяви госпожа Агнес Форбисън.
— Моментът изобщо не е подходящ. За нещо важно ли става въпрос?
— Според мен трябва да се срещнете с тях.
— Трябват ми деветдесет секунди — отвърна Милър.
Той затвори, намръщи се от болка, вдигна крака от чекмеджето и много внимателно го пусна на пода. След това пъхна чашата и бутилката „Феймъс Граус“ в чекмеджето и го затвори.
Отново се намръщи от болка, когато се изви на една страна, за да натъпче лекарствата в джобовете си. Най-сетне затегна вратовръзката и закопча сакото.
Почти в същия момент на вратата се чу дискретно почукване.
