— Господине, той си мисли, че това е в сферата на фантазиите. По същия начин е реагирал и шефът на отдел „Контратероризъм“ от полицейското управление във Филаделфия. Не че омаловажават заплахата.
— Ти обаче си изпратил хора да разнищят въпроса — предизвика го Монтвейл.
— Изпратих ги, за да разберат откъде ААЛГ са намерили пари, за да купят ферма…
— Кой?
— ААЛГ. Така полицаите във Фили наричат братята мюсюлмани от джамията „Ари-Тег“. Съкращението означава „Афроамериканци луди глави“.
— Това не само че е изключително неиздържано в политически аспект, ами доколкото си спомням, същите тези
— Така е, господине, наистина бяха замесени и тъкмо затова ченгетата във Фили и Тайните служби — аз се обърнах за съдействие към Тайните служби — ги държат под око. Искам да разбера каква е била връзката им с хората, които откраднаха „727“. По-точно казано каква е връзката им.
— И си решил, че ще проучиш въпроса по-добре от ФБР, така ли?
— Според мен, господине, агентът на Тайните служби, когото изпратих там — той е прекарал няколко години в джамията под прикритие — ще се справи. Да, господине, според мен, ако се намеси ФБР, те ще разберат, че някой ги следи. Надявам се, не смятате, че трябва да намесим и ФБР.
— Ти наясно ли си в какво положение ме поставяш, Кастило? Ако се окаже, че в тази работа има нещо, и се разбере, че съм знаел и не съм казал на ФБР…
— Точно от това се страхувах, когато сключихме сделката, господине. Ако не си бяхме стиснали ръцете, сега нямаше да съм ви казал и нямаше изобщо да има проблем.
Последва кратко мълчание, преди Монтвейл да отговори.
— От друга страна, Чарли, ако не се бяхме разбрали, щеше да се наложи да пътуваш с влак до Будапеща, а не да се возиш на въздушно такси и онзи, какво му беше там името, нямаше да ти даде оръжие, нали така?
— Добре, господине. Съгласих се.
— Така. Чакай да помисля. Няма да намесвам ФБР…
— Много ви благодаря. В момента те само ще се пречкат…
— Няма да ги намесвам
— Слушам, господине. Благодаря ви.
— Искам да говоря с ченгето, което работи под прикритие в джамията. Колкото по-бързо уредиш този разговор, толкова по-добре. Ще бъде ли проблем?
— Не, господине. Щом се върна във Вашингтон, ще накарам Милър да уреди среща.
— Става. Пожелавам ти успех с източника. Дръж ме в течение.
— Слушам, господине — отвърна Чарли, въпреки че предполагаше, че Монтвейл е затворил, преди да чуе последните две думи.
— Белият дом. Приключихте ли разговора?
— Бихте ли ме свързали с майор Милър във Вътрешна… в моя офис, ако обичате. На обезопасена линия.
— Обезопасената линия на подполковник Кастило — прозвуча гласът на Милър след малко.
— Разумно ли е да казваш подполковник? — засече го вместо поздрав Кастило.
— Не знам колко е разумно, но трябва да ти призная, че е малко унизително. А и вече не е тайна за никого. Кой ли не се обади, за да разбере дали е истина, или поредният шантав слух.
— Мама му стара.
— Какво да направя за вас, подполковник?
— Току-що казах на Монтвейл, че ще му уредиш среща с Джак Бритън в мига, в който Джак се върне във Вашингтон. Затова трябва да се свържеш с Джак и да го предупредиш да не припарва до Вашингтон, преди да съм се върнал.
— Ясно. А това кога ще стане?
— Вдругиден — стига Джейк да пристигне утре сутринта с „Гълфстрийма“ — след това заминавам за Буенос Айрес. Обади се на Алекс Дарби в посолството и му кажи, че ще ми трябва безопасна квартира — онази, която той използва, е супер, но и друго ще ми свърши работа — за да настаня важен свидетел. И да осигури охрана. Ще ми трябва и черен автомобил. Всъщност ще ми трябват два.
— Важният свидетел има ли си име?
— Не питай. Кажи още на Дарби да намери Юнг и да го покрие в квартирата.
— Юнг се опита да се свърже с теб.
— Какво иска?
— Да ти съобщи, че посланикът в Монтевидео е убеден, че Лоримър е наркотрафикант.
— Направо върхът.
— И аз така казах. Не само това, ами посланикът в Уругвай иска Юнг да предаде това на държавния секретар, по възможност като поверителна информация. Какво да му кажа по този въпрос?
— Кажи му, че може да задържи поверителната информация, докато се видя с него.
— Дадено. Нещо друго?
— Щом организирам всичко в Буенос Айрес — ще ми отнеме може би ден или два максимум — се прибирам.
— Това ли е всичко?
— Не се сещам за друго. Как ти е кракът?
— Оправя се. Боли само през деветдесет процента от времето. Пази си гърба, приятел.
VIII
ЕДНО
На „Арлингтън“ има средно по двайсет погребения на ден, определен ред за военнослужещите: за редниците и сержантите — един, церемониите на нисшите офицери следват друг, докато при погребенията на висшия команден състав е трети.
На редниците и сержантите им се осигуряват придружители на ковчега команда определена за отдаване на почест, и сигналист.
Освен тези основни изисквания, погребенията на нисшите офицери понякога са придружени от взвод, като броят на военните зависи от чина на починалия, има също и военен оркестър.
Офицерите имат право на погребална процесия, предвождана от карета, в която ковчегът се откарва до гроба. Полковниците от армията и морската пехота и чиновете над тях са придружени от кон с красиво покривало, без ездач. На офицерите също им се осигурява залп в знак на почит — седемнайсет пушки за генерал с четири звезди, петнайсет за три звезди, тринайсет за две звезди, единайсет за една.
Почти никога нямаше изключения от установените ритуали, а покойният сержант Сиймор Кранц имаше право единствено на най-основното.
Само че от момента, в който катафалката спря пред гроба, погребението на сержант Кранц излезе от установения протокол.
Когато безупречният офицер посегна към задната врата на катафалката, друг безупречен старши сержант от
— С ваше разрешение, господине, ние ще поемем оттук — настоя старши сержант Джон К. Дейвидсън.
— Моля? — обърна се изумен лейтенантът.
