Ловците

Когато хеликоптерът „Бел Рейнджър“ се свърза с наземен контрол на „Хорхе Нюбъри“ и съобщи, че се намира на седем хиляди и петстотин метра над търговския център „Юнисентър“, че извършва частен полет от Пилар и иска разрешение за кацане възможно най-близо до хангара на „Джет Еър“, от кулата веднага дадоха на пилота разрешение за заход.

— Кацайте. В района няма трафик. Съобщете, когато сте на сто и петдесет метра. Видимост — докъдето погледът стига. За вятър почти не може да се говори.

„Хорхе Нюбъри“, летището край търговската част на града, рядко поемаше нощни полети. Бе разделено от река Плата единствено от магистрала и се намираше — стига трафикът да не бе прекалено натоварен — на десет минути от центъра на Буенос Айрес. Късно вечер, пред терминала бе пълно със самолети „Боинг 737“ на националната „Аеролинеас Архентинас“, частната компания за вътрешни линии „Аустрал“, уругвайската „Плуна“ и други авиолинии, които рано на следващата сутрин поемаха за Аржентина, Уругвай и Бразилия.

Небрежният разговор между „Бел Рейнджъра“ и наземния контрол на „Нюбъри“ би ужасил всеки американски диспечер и инспектор, но от повече указания нямаше нужда.

Наземният контрол дори не си направи труд да посочи номера на пистата. Тя бе една-единствена, дълга около две хиляди и сто метра. Тъй като вече бе дал разрешение на пилота на хеликоптера да се спусне, а вятър почти нямаше, бе много малко вероятно пилотът да не е разбрал какво трябва да направи.

— „Нюбъри“, „Рейнджър нула-седем“ е на сто и петдесет.

— „Нула-седем“, ниско транзитно спускане надясно, повтарям, от дясната страна на пистата, кацане до хангара на „Джет Еър“.

— Mucho gracias3.

— Докладвайте след приземяването.

— Слушам.

Когато „Бел Рейнджърът“ започна да се снишава над тревата от дясната страна на пистата, вратите на хангара на „Джет Еър“ се плъзнаха встрани.

Вътре бе паркиран малък, елегантен лъскав бял самолет — „Лиърджет 45XR“ с американски обозначителни знаци. Беше свързан към наземен захранващ агрегат и в пилотската кабина и в салона светеше.

Четирима мъже, които очевидно чакаха кацането на хеликоптера, тласкаха скара, която да наместят под тръбната стойка — тъй като „Рейнджърът“ няма колела — и да го вкарат в хангара.

— „Нюбъри“, „Рейнджър нула-седем“ се приземи. Mucho gracias.

— Пак заповядайте. Приятно прекарване.

— Ще се постараем да е приятно.

Операторът от наземен контрол бе предположил — съвсем основателно — че „Бел Рейнджърът“ е собственост на богат притежател на някое имение, пристигнал да прекара една приятна вечер в града. Подобни хеликоптери кацаха поне по три пъти на вечер. Понякога пред „Джет Еър“ беше също толкова пълно с частни самолети и хеликоптери, колкото и с пътнически самолети пред терминалите.

Щом „Рейнджърът“ бе избутан в хангара, вратите се затвориха бавно.

От „Лиъра“ слязоха трима мъже и приближиха към хеликоптера тъкмо когато пилотът отваряше вратата.

Най-едрият от тях бе Фернандо Лопес, братовчед на Кастило. Бе мургав мъж в средата на трийсетте, висок един и осемдесет и шест, над деветдесет килограма.

Лопес забеляза нещо в изражението на Кастило, което не му допадна.

— Добре ли си, гринго?

Кастило кимна.

— Солес ли? — попита Фернандо Лопес.

Рикардо Солес бе специален агент от Агенцията за борба с наркотиците, назначен към американското посолство в Буенос Айрес. Кастило го бе изтеглил за операцията в имението „Шангри-Ла“.

— Ще се върне с „Юкона“ — отвърна Кастило. — Добре е.

— Мислех, че малкият ще свърши тази работа — зачуди се Лопес.

— Брадли е тук — посочи той хеликоптера.

— Как мина, Чарли? — попита полковник Джейкъб Торине от американските Военновъздушни сили, слаб висок червенокос мъж в спортно сако.

— Зле — отвърна майорът. — Лоримър е мъртъв. Изгубихме Канц.

— Мамка му! Какво стана?

— Мунц отнесе куршум — продължи Кастило. Погледна третия мъж — слаб, в началото на четирийсетте, с късо подстригана оредяла коса, облечен в светлокафяво спортно сако.

— Я виж ти, здрасти, Хауърд — озъби се той. — Сигурно шефът ти те е изпратил да видиш да не би случайно да съм съсипал хеликоптера?

Хауърд Кенеди бе прекарал почти целия си живот като агент на ФБР. Преди около две години най- неочаквано бе зарязал престижната си работа в отдел „Вътрешни операции“ и бе започнал работа за Александър Певснер, руснак, търсен от поне десет държави за различни престъпления, като се започне от търговия с оръжие и наркотици и се стигне до убийство.

— Дойдох, защото той прецени, че може да ти бъда от полза — отвърна Хауърд Кенеди.

— Какво стана, Чарли? — попита отново Торине.

— Имаше и други освен нас в имението. Шестима…

— Кои? — попита Кенеди.

— … облечени в черно, въоръжени с „Мадсън“ — довърши Кастило.

— Кои бяха? — настоя Кенеди.

— Ще ми се да знаех — отвърна Кастило и се обърна към Торине: — Кога можем да тръгнем?

— Трябва само да предадем летателния план. По това време на нощта няма да ни отнеме много време.

— Хауърд, ще се погрижиш ли за полковник Мунц? — помоли Кастило.

— Трябва ли да го заведа в болница?

— Куршумът е изваден, даден му е антибиотик. Няма нужда от болница, освен ако не развие някоя инфекция.

— Кой е извадил куршума? — попита Кенеди.

Кастило не отговори на въпроса.

— Закарай го у тях, Хауърд. В момента е все още малко упоен, но до час ще му мине. Тогава ще започне да го боли.

— Може ли да ходи?

Кастило кимна.

— Тая работа никак не ми харесва — заяви Кенеди.

— Хауърд, на тебе майка ти не ти ли е казвала, че когато се изтърсиш неканен на някое парти, може и да не ти допадне онова, което става там?

— Нямам никаква представа какви ги говориш. Ако не бях тук, какво щеше да правиш с Мунц?

— Той ми даде един телефон, в случай че нещо не е наред — отвърна Кастило. — Нали се сещаш, че нямах представа, че ще те заваря тук.

— Добре де. Какво от това?

— Специален агент Дейвид У. Юнг — младши от ФБР е в хеликоптера.

— Мили боже!

— Ще му кажа, че информацията за всички, които са присъствали, е строго секретна по заповед на президента. Нямам основание да мисля, че ще издаде нещо.

— Значи си пълен наивник.

— А ти какво искаш да направя? — попита Кастило.