Целия предобед те пътуваха покрай стадото бизони, но гърмежите на ловците отдавна вече не се чуваха. После, рано следобед, се натъкнаха на едно голямо стадо, което идваше откъм север. Животните пасяха, и затова не бягаха, но се придвижваха бързо и равномерно. Хаднъл изостави пътя и се опита да отклони животните водачи. Тази маневра завърши с това, че трите коли бяха обкръжени от бизони, като от двете страни край тях се занизаха тълпи от рогати животни. Преминаването на стадото трая два часа. Хаднълови застреляха някои от най-хубавите животни, без стадото ни най-малко да се обезпокои. Така още половин час мина в одиране на убитите животни. Жените се оплакваха от горещото слънце, от мухите и от принудителното чакане. Том прекара доста време върху високия куп кожи в колата си. Изправен, той се гледаше към хоризонта по посока на лагера край Ред Ривър.
— Ей, Том, бихте могли да ми помогнете малко — каза Хаднъл, като хвърли пресните кожи върху колата му.
— Татко, мисля, че Том се страхува от индианците, за които войниците ни разказаха — забеляза Сали Хаднъл заядливо. Тя не можеше още да прости на Том, че бе останал така равнодушен към прелестите й.
Когато Хаднъл изкара кервана на пътя, Том остави Бърн втори, а той пое след него. И от тази изгодна позиция той можеше да се обръща назад и да гледа колкото си иска.
Скоро те излязоха на отъпкания път, а късно следобед стигнаха до военното шосе, което им беше препоръчал капитан Сингълтън. Тук конете можеха да вървят по-леко и поеха бързо тръс. Том толкова често се обръщаше назад, че мускулите на врата му се схванаха. Но всичко беше напразно, войниците не се показаха. Той започна да се безпокои. Ако Джет е подушил идването им и е напуснал преди това лагера? А не биха ли могли команчите да нападнат Джет също като Хюгенс? Том изживя един много мъчителен час през време на пътуването по военното шосе.
По залез-слънце колите приближиха до една малка зелена полянка, през която лъкатушеше рекичка. Хаднъл беше излязъл малко по-напред и сви встрани от шосето. Вниманието на Том изведнъж беше привлечено от нещо пред тях.
Коне пасяха по тревата, палатки се белееха върху зеления фон на дърветата, лагерен огън искреше и около него стояха много мъже. Войници. Сърцето на Том замря. Капитан Сингълтън беше пристигнал преди тях може би поради задържането им, причинено от стадото бизони.
Том подкара конете си в ускорен тръс и скоро задмина Бърн, чиято кола пречеше на погледа му. Един- два пъти Том хвърли поглед към палатките и огъня, но не забеляза никаква женска фигура. Ако Мили беше дошла, тя сигурно щеше да се разхожда на открито, очаквайки колите. Радостта на Том смени от силно разочарование.
— Ей, Бърн — извика Хаднъл, — да не искате да закарате сред лагера вашите миризливи кожи?
Том чу забележката, изви конете и се отдалечи от лагера. Бърн също отклони колата си така, че отново препречваше погледа на Том. Но тази история трябваше най-сетне да свърши. Том спря колата на около петдесет метра от огъня.
Той видя войниците в прашните сини униформи. Едрата фигура на Хаднъл, трите жени и едно момиче в сиви дрехи, което му махаше с ръка.
Том скочи от капрата и забърза към лагерния огън. Възбуден, не знаейки какво го очаква, той не смееше да вдигне глава, докато не стигна до застаналите в полукръг, изпълнени с любопитство приятели. В миг техните лица като че ли изчезнаха, единствено нейните очи го гледаха. Мили! Тя беше бледа. Очите й светеха — големи и черни като нощта. Чудна усмивка преобразяваше лицето й. Том почувства, че трябва да събере всичките си сили, за да не издаде тайната.
Мили обаче не бе склонна да крие нещо, той почувства това и се смути.
— О, Том! — извика тя сияеща и се хвърли в прегръдките му.
Неловко положение — тя забрави всички освен него, а той изпадна в мъчително неудобство. Още малко и тя първа щеше да го целуне, но той бързо усети това и я изпревари. С тази целувка те разкриха скриваните младежки чувства с тържествуваща радост. Том погледна Мили, застана до нея, обгърна с ръка раменете й и се обърна към учудените, засмени лица на приятелите си.
Том и капитан Сингълтън се разхождаха из лагера.
— И така, моето момче, аз я доведох, но не беше лесна работа — каза офицерът. — Тя е хубаво, прекрасно момиче. Мога да ви честитя.
— Мъчно ли склонихте Джет?
— Да, в началото имах трудности с него. Много суров човек! Накрая се съгласи да изпрати момичето в товарния пост, докато премине страхът от индианците. Жена му не искаше да дойде, а тя ми се вижда способна да се грижи за себе си толкова добре, колкото и един мъж.
— Докато премине страхът от индианците! — извика Том малко учуден.
— Не се грижи, момчето ми — отвърна офицерът, който разбра внезапната промяна в гласа на Том. — Този страх от индианците ще трае доста дълго.
А страхът ще прерасне в паника. Докато не изчезнат всички бизони, индианците не ще напуснат бойното поле.
На по-следващия ден по обед групата на Хаднъл със своя ескорт стигна поста на Спрейг, разположен край една хубава река, на няколко мили от форта Елиът. Тук войниците се отделиха от цивилните пътници и поеха по своя път. Спрейг беше един от онези нови гранични постове, които никнеха като гъби. Той се състоеше от едно грамадно едноетажно здание от греди, което служеше за универсален магазин и за отбрана срещу случайни индиански нападения. Късата улица се очертаваше от къщи, палатки и бараки. Покрай магазините бяха натрупани на грамадни купища хиляди и хиляди кожи от бизони. Имаше и танцувален салон, няколко кръчми, хотел и ресторант — всички отворени. Ловните групи и коларите, които идваха и си заминаваха изпълваха този пост с пъстър живот. Универсалният магазин, който беше собственост на Спрейг, беше известен център за търговия в цялата северна част на Тексас.
Хаднъл продаде в Спрейг кожите си, като получи три долара за най-добрата кожа от бик бизон и по долар и седемдесет и пет цента за всяка от останалите. Неговата печалба, както сам призна, беше голяма и той сподели с Том, че би могъл вече по-добре да заплаща кожите. Що се отнася до Том, той беше учуден, когато получи купчината пари, която представляваше неговата печалба. От магазина той си купи тъй необходимото му облекло и нови ботуши, още една пушка и голям запас от патрони. Не забрави да остави също на госпожа Хаднъл пари за нуждите на Мили за времето на неговото отсъствие. Но Мили не знаеше нищо за това.
— Том — каза сериозно Хаднъл, след като пуснаха конете да пасат хубавата трева вън от поста, виждали ли сте по-прекрасно място за едно ранчо? Погледнете каква земя!
Това беше плодородна прерийна земя, равна и леко хълмиста към хоризонта, пресечена от множество лъкатушещи и реки със залесени брегове.
Том намери поста на Спрейг по-интересен от всички градове, които беше посещавал, а животът тук — твърде шумен, дори и през деня. Обаче танцувалният салон и казиното не го привлякоха за дълго. Магазинът на Спрейг беше магнитът, който го притегляше. Тук той научи много неща.
Бизоните южно от Бразъс и Пийс най-после се бяха придвижили на север и скоро щяха да се съединят с голямото стадо при Ред Ривър. Това означаваше, че почти всички бизони от югозапад ще се съберат между Ред Ривър и Стекъд Плейн — една безбройна, страхотна маса. Според някои сведения команчите се намираха южно от това стадо и се движеха към Ред Ривър. Кайените бяха на Стекъд Плейн и гонеха бизоните на изток. Чейените и апахите, чиито ловни места винаги са били по на север, сега се движеха на юг поради преустановеното годишно преселване на бизоните, което тази година бе осуетено — заради белия ловец! Индианската война беше неизбежна.
Том чу, че индианската територия се охранява от федералната полиция. Канзас създаде закони, които забраняват убиването на бизони. Колорадо ще последва този пример. И така всички ловци на бизони ще се съберат това лято в Тексас. Така че големите стада не ще могат да се придвижат вече на север, в индианската територия, в Канзас и Колорадо. Прочутите ловни полета на Плате и Рипабликън Ривър ще опустеят. Работата изглеждаше лоша, също и за Том, който така усърдно бе работил за участие в
