Грамадното стадо бизони, за което съобщи Пийлчак беше широко няколко мили, а никой разузнавач не можеше да определи дължината му. На север то не се простираше по-далече от околностите на Ред Ривър. Постепенно стадото беше изтласкано в западна посока по протежение на реката до северното й разделяне, и когато я пресече беше нападано отзад от ловците и притиснато на запад от голямата планинска верига Стекъд Плейн. Тогава то изви на юг, като пасеше и се изместваше, за да стигне след десет дни до красивите речни разклонения на Пийс Ривър. Тук започна ужасното им масово изтребление. Групата на Хаднъл се сприятели с други ловци на бизони, много от които бяха прекарали по една година в ловуване. Всички те имаха добре известни имена, с които се гордееха: Рафърт, Бил, Старк, Небраска Пет, Блек и Стеруел, Бейкърдейк, чичо Джо Хауърд, стария Спуун, Джек и Джим Блейс и много други имена започнаха често да се употребяват в лагера на Хаднъл.
Том наостри очи и уши, за да научи нещо за групата на Джет, но досега не му се удаваше да узнае къде се намира тя. По брега на реката в протежение на километри лагеруваха стотици групи, а още не всички бизони се бяха събрали в голямото затворено стадо.
Край един приток на Пийс Пийлчак и Хаднъл решиха да устроят постоянен лагер чак до есента.
Броят на бизоните, които Том убиваше, от ден на ден намаляваше. Като прегледа тефтерчето си, той с голямо учудване и разочарование забеляза, че постиженията намаляваха катастрофално. Хаднъл, който забелязваше състоянието на младия човек, без да долавя дълбоките причини за него, облекчи Том, като разреши тежкия проблем:
— Вие се изнервихте, Том. Но си оставате най-добрият одирач на кожи, когото съм виждал досега. Оставете стрелянето и се отдайте изцяло занимавайте само с дрането. Ще ви плащам тридесет и пет цента на кожа.
— Отлично — извика Том, сърдечно зарадван. — Не зная дали се изнервих, но намразих това избиване.
— Е-е — въздъхна Хаднъл, — честно казано, и на мен започна да ми се втръсва. За бога, бих предпочел да държа ралото.
Една вечер, когато стояха край лагерния огън и със закачки хвалеха готварското изкуство на Том, Пийлчак прекъсна шегите им:
— Новини, Хаднъл, макар че няма да бъдете доволен от моето разузнаване — започна той. — Днес десет мили надолу по реката срещнах група кайени, бойци, жени и деца, с натоварени коне, понита и шейни — каручки. Не ми харесват. Няколко часа по-късно видях група от команчи да галопира през прерията. Команчи бяха, пък вие ако щете ме смятайте за роден лъжец. Аз зная как яздят команчите.
Хаднъл хвърли ядосан поглед на разузнавача.
— Вие се опитвате да ми вдъхнете страх, Пийлчак, за да стоя около лагера, а?
— Не опитвам нищо и не искам да се карам с вас. Казвам ви само това, което установих. Съветвам ви: ограничете лова си в кръг от пет-шест мили. Така все пак ще можете да бъдете във връзка с другите ловци.
— Ама слушайте, Пийлчак. Вчера убихме сто деветдесет и осем бизона в едно място от петдесет акра. Но това беше, разбира се, доста далече от лагера. Какво ще кажете за това?
Пийлчак вдигна примирено рамене.
— Правете, каквото искате. Всякакъв съвет е излишен.
Една сутрин в лагера на Хаднъл дойдоха няколко колари, които се числяха към групата на Блек и Стеруел, и донесоха на водача интересни новини. Те имаха намерение да закарат хиляда и триста кожи в Спрейг. Новината идваше от един скитащ по на юг ловец и гласеше, че „Рат и Райт“ от Доч Сити ще изпращат товарни коли за закупуване на кожи непосредствено в лагерите. Това щеше да бъде много удобно за ловците и криеше големи предимства.
Разговорливите колари съобщиха също и други новини, които събудиха интерес Хаднъловите хора. Те твърдяха, че фирмата „Лоугънстейн и Ко“ от Канзас Сити, един от най-големите закупчици на пазара, пращат кожите си в Европа, предимно в Англия, където вече са се убедили, че военните снаряжения стават с много по-добро качество и по-евтини, когато се произвеждат от бизонова кожа, отколкото от обикновените говежди кожи. Това можеше в скоро време да вдигне пазарната цена на бизоновите кожи.
Хаднъл изглеждаше възбуден. Размишлявайки, той се разхождаше насам-натам с лице, осветено от лагерния огън. Обикновено вземаше решенията си без колебания, този път обаче очевидно беше в затруднение. Изведнъж спря и отсече:
— Аз оставам в лагера — каза той, като че ли отговаряше на някакъв въпрос. — Том и Стронгхърл, вие ще закарате в Спрейг всички кожи, които имаме. Ще можете да посетите жените и ще научите какво вярно има в слуховете за кожите. Хайде, напред, тръгвайте с коларите на Стеруел.
Пътуването до поста на Спрейг трая осем безкрайни горещи дни. Тъй като всеки ден, всеки час, всяка минута и всяка мудна стъпка на морните коне скъсяваха разстоянието между Том и Мили, той с готовност понасяше трудностите.
След като последния ден изминаха двадесет и пет мили, те стигнаха до поста късно следобед. Настаниха се в покрайнините на селището, където се виждаха палатките и колите на нови ловни групи. Рано на следващото утро Том и Стронгхърл бяха заобиколени от бъдещите ловци на бизони, които с любопитство слушаха разкази за ловуването на бизони. Първият неизменен въпрос беше вярно ли е, че край Ред Пийс и река Бразъс има милиони бизони. Вторият — дали индианците са започнали войната. Том задоволи това любопитство с едно „да“. Той се постара да отговори на множеството въпроси, част от които бяха предизвикани от неопитността на новаците. Спомни си за времето, когато сам беше невежа като тези любопитни ловци.
И тъй като първо трябваше да се погрижат за конете, да закусят и да задоволят жаждата на новаците за информация, мина известно време, докато Том се освободи и можа да отиде при Мили.
Той забърза по почти празната улица и едва сега забеляза, че е още ранно утро. Само едно чувство владееше сърцето му. Едно чудесно, стоплящо, блажено чувство — Мили е вече близо до него и след няколко минути тя ще бъде в прегръдките му.
Ръката на Том трепереше, когато почука на вратата на Хаднъловото жилище. Чуха се гласове. Вратата се отвори и на прага изненадана застана госпожа Хаднъл.
— Боже мой! — извика тя с усмивка на лицето. — Момичета, дошъл е Том!
— Да, той е дошъл и се чувства като цар — отвърна Том, едва сдържайки се да не разцелува сърдечно госпожа Хаднъл.
— Влизайте бързо вътре — тя го затегли към кухнята. — Не се тревожете от вида на Сали, тя току-що е станала… Том, усещам по лицето ви, че с моя мъж всичко е в ред.
— Разбира се. Той се чувства отлично — работи здраво и печели купища пари. Ето и писмо от него. Също и Стронгхърл дойде. Той после ще ви навести.
Сали Хаднъл и госпожа Бърн Хаднъл поздравиха Том не по-малко радостни, а писмата, които той донесе, бяха посрещнати с възторжени възклицания. Том хвърли любопитен поглед към вратата, от която се беше появила Сали.
— Къде е Мили? — запита той в радостно очакване.
Жените се сепнаха при този въпрос и по лицата им се изписа спомен за нещо неприятно. Сърцето на Том замря.
