— Мили? Ами, Том, тя не е тук — каза госпожа Хаднъл.
— Не е тук? — повтори той като замаян.
— От вчера. Вие трябва да сте я срещнали из пътя.
— Не, не, не съм я срещал — извика отчаяно Том. — Джет! Джет ли я отведе?
— Да, той дойде предишната вечер, но ние научихме едва на следващото утро — продължи бързо госпожа Хаднъл. — Беше с жена си и двама негови хора. Продаде три хиляди и четиристотин кожи и изпи много уиски… Той, знаете, вдъхна на мене и на Мили такъв страх! Никой не ме е огорчавал така в живота.
— Аз си знаех, знаех си! — изохка Том с измъчено сърце. — Мили ме молеше да не я изоставям. Защо, защо не я послушах?
— Чудно, че не сте се срещнали с Джет — отвърна госпожа Хаднъл. — Вчера следобед той тръгна с три коли. Ние ги проследихме с очи. Мили дълго махаше с червената си кърпа… Тя изглеждаше така смела и прекрасна в мъжките си дрехи.
— Мъжки дрехи? — продума Том, без да разбере какво казваха. — Това пък какво е?
— Да, когато Джет дойде в три часа — продължи госпожа Хаднъл, — донесе панталони, риза, сако и шапка за Мили. Искаше да прикрие жените си, за да не бъдат върнати от войниците от ловната област. Мили трябваше да отреже хубавата си коса. Тя се държа храбро, много храбро… Можете да си представите как ни беше мъчно, след като снощи Спрейг ни разправи, че госпожа Джет е била жена на един бандит, обесен миналото лято във форт Доч.
— О, за бога! Стига! — извика силно Том. Сърцето му се бореше между страха за Мили и яда от самия себе си. — Какво мога да направя?… Бих могъл да настигна Джет. Но после?
— Том, ето писмо от Мили. Дано то съдържа утешителните думи за вас. Тя плачеше, бедната, когато го пишеше.
— Благодаря много — каза Том с пресипнал глас, взе писмото и се накани да напусне къщата.
— Елате пак, преди да тръгнете — добави госпожа Хаднъл. — Ще ви дадем писма и някои неща.
— И чуйте, Том — извика Сали с мъка, — кажете на Дейв Стронгхърл, че ако не се появи тук, между нас е свършено.
Том отиде при колите и предаде поръчението на Сали.
— Е, има време — отвърна Дейв с пресилена усмивка.
— Не! Щом продадем тези кожи за Хаднъл, тръгваме на път.
— А, дявол да го вземе! Толкова бързо? Какво се е случило, Том? Вие изглеждате така ядосан?
Като разбра бедата на Том, той искрено избълва куп проклятия и няколко секунди замислено ходеше насам-натам.
— Е, Том, може би работата нещата не стоят така зле, както изглежда. Но все пак лошо, доста лошо. Ужасно е да помислиш, че момичето ще попадне в ръцете на индианците.
— Индианци? Да бяха само индианците! Не, аз се страхувам от Джет. Той е подлец и има лоши намерения… Мисля, че не ми остава нищо друго, освен да го пребия.
— Защо не, щом го заслужава. А на мен можете винаги да разчитате. Ще видим. Само по-бързо. Вие се погрижете за продажбата на кожите и за другите поръчения на Хаднъл, а аз ще се отбия при Сали.
Щом Стронгхърл изчезна, Том Отвори бързо писмото от Мили. То беше написано с мастило върху хубава хартия, а почеркът беше равен и красив.
Скъпи Том!
Силно се надявам, че това писмо скоро ще бъде в ръцете ти. Джет дойде да ме вземе. Аз трябва да отида. Не ми остава нищо друго. Но ако тук беше ти или господин Хаднъл, бих отказала и Джет би се разколебал в лошото си дело.
Сигурно отново ще ме заведе в лагера при бизоните и ти пак ще бъдеш близо до мен. Зная, ти ще ме намериш.
Страхувам се много и сърцето ми се свива от болка. Но ще преодолея това, за да заблудя Джет, а после ще се опитам да избягам — за да бъда в по-голяма сигурност. Купих си малък револвер, който скрих добре. Ако трябва да го употребя, за да се запазя от негово нападение, ще го сторя, без колебание. Обичам те. Ти си всичко за мен на този свят. Сигурно и бог ще бъде с мен.
Не се тревожи прекалено и не губи надежда. Не пилей силите си да ме търсиш. Когато минаваш покрай някой непознат лагер, огледай се за червена кърпа, която ще виси винаги на открито място. Това ще бъде моята кърпа.
Ръцете на Том се отпуснаха, сърцето му биеше като чук. От това писмо лъхаха едновременно кураж и отчаяние. Той почувства силно разкаяние, че е изоставил Мили сама. Това беше най-горчивият миг от живота му. После препрочете още веднъж писмото на Мили и куражът му започна да се връща. Той трябваше да остане верен на храброто сърце, което му изпраща този поздрав. Трябва да се надява на най- доброто и да не се опитва да я търси, макар и да знаеше колко е тежка за него тази задача.
Том продаде Хаднъловите кожи на по-висока цена, отколкото Хаднъл беше получил за първата пратка. Спрейг не само че потвърди слуховете, които накараха Хаднъл да изпрати Том тук, но и добави някои допълнителни благоприятни сведения. Най-високата цена още не беше достигната. Той сам предложи такива високи цени, че Том се питаше дали Хаднъл въобще вече би се обърнал за продажба към купувачите на Доч Сити. Том забеляза, че между различните фирми, които бяха купувачи, съществува силна конкуренция — едно изгодно за ловците обстоятелство.
После в магазина на Спрейг Том заприказва за Джет, който беше пил уиски там и разправи на хитрия собственик за бедата си.
— Вие познавате Джет. Само груб клиент ли е той или нещо повече?
— Доун — отвърна Спрейг като сниши глас, — какъв е той, не е важно. Но чуйте един добър съвет от мене. Настигнете Джет, измъкнете момичето от лапите му, дори ако трябва да го убиете, разбрахте ли?
Същите ярки огнени искри Том беше виждал в очите на Пийлчак.
— Да, разбрах — отвърна Том и преглътна с мъка.
Един час по-късно той подкара конете си в бърз тръс по военното шосе на юг, а Стронгхърл с труд го следваше.
X част
От ранна сутрин до късна вечер Том беше непрекъснато на капрата. Така пътуваше той из прерията на юг към бизоновите полета, а Стронгхърл се мъчеше да не го изпуска от очи. Той си постави за цел — всяка вечер да достига до лагера на някоя от групите, които се намираха напред по пътя му. Така всеки ден протичаше в мъчителна надежда и всеки път при залез-слънце той се задъхваше от гореща възбуда. Но търсенето му всеки път завършваше с разочарование.
Рано на деветото утро от това дълго пътуване Том и Стронгхърл пресякоха един опасен брод на река Пийс Ривър и навлязоха в зоната, където не се виждаше жив бизон, но труповете, които ловците бяха оставили след себе си, умирисваха летния въздух и превръщаха прерията в касапница. Двамата минаха покрай хиляди и хиляди одрани кожи и трупове. Колкото по-нататък водеше пътят, толкова по-малко ставаха кожите и повече — неодраните трупове. Койоти на глутници се трупаха покрай шосето, без да се плашат от
