Том…
В зори кукуригането на диви петли го разбуди. Те бяха толкова наблизо, че той можеше да хвърли шапката си сред тях. Червеното слънце се показваше на хоризонта. Том се беше успал. Набързо закуси, напои и оседла коня, напълни шишето с вода и отново пое бодър и решителен.
Изминаха часове на непрекъсната езда и усилено взиране. Гърмежи от пушки, подгонени бизони, лагер след лагер, обаче Том не намери това, което търсеше. Късно следобед той стигна в Хаднъловия лагер уморен и сломен. Още отдалече съзря група чужди ловци, събрани на сериозен разговор.
Том пришпори уморения си кон в лек тръс и после в бърз галоп. Нещо се беше случило. Той чувстваше ясно това. Като че ли студени клещи свиха сърцето му. Щом стигна в лагера, Том скочи от седлото.
Ари Текс, който се изпречи на пътя му, плачеше. Дън стоеше до него като замаян. Бърн Хаднъл бе заровил глава в ръцете си. Стронгхърл и Пийлчак приказваха с група от седем-осем мъже, сред които Том разпозна ловци от съседните лагери. Странно бе, че всички мъже държаха пушките си в ръце. И още по- забележително беше лицето на Пийлчак, твърдо, студено заплашително, със стиснати устни и присвити очи.
— Какво се е случило? — извика задъхан Том. Бърн Хаднъл надигна глава. Том никога не ще забрави изражението му.
— Татко е убит от индианците.
— Проклятие. Вярно ли е? — изохка Том.
— Да… Аз сам го видях — едва избягах — насмалко щяха да хванат и мен — отвърна Бърн с ужасен глас.
— Как? Кога? Къде? — задъхваше се Том, силно развълнуван.
Бърн започна да разправя запъващ се и едновременно подтикван от силната си възбуда.
— Това стана поради небрежността на татко. О, да беше се вслушал в думите на Пийлчак… Преди близо два часа. Бях на запад, на четири-пет мили оттук, когато видях група индианци. Те яздеха срещу нас. Аз тъкмо одирах един бизон и бях закрит от трупа. Татко беше на четвърт миля далеч от мен. Той яздеше около едно малко стадо бизони, нападаше здраво и не чуваше нищо. Съдрах си гърлото да викам. Напразно. Той не можеше да чуе. Затичах се към коня си и исках да се стигна до него, за да го спася, но видях, че е вече късно… Индианците яздеха като вихрушка. Те се нахвърлиха върху татко. Дим и трясък от пушки. Татко падна от седлото. Тогава червенокожите заиграха около него, стреляйки и виейки — голи, боядисани дяволи… Вярвайте ми, аз трябваше да бягам с коня си, а те препускаха след мене чак дотук, близо до лагера… Чувах край ушите си свиренето на куршумите!
— И той лежи там в прерията, мъртъв?
— Мъртъв — отвърна Бърн горчиво. — Кой ще каже на мама и на Сали?
— Ние, но трябва да отидем там и да го намерим.
— Пийлчак вече взе работата в свои ръце, Том. Той смята, че индианците са команчи и са доста голяма група. Ще трябва да чакаме до сутринта, да съберем възможно повече хора и тогава ще отидем, за да погребем татко.
Том почувства като замайване. Ето я най-после катастрофата, за която Пийлчак постоянно предупреждаваше. Едрият, добър Хаднъл лежеше убит от ръцете на диваци. Всички предупреждения досега звучаха несериозно, но фактът се хвърляше в очи с ужасяваща жестокост.
Том напусна лагерния огън — той не беше в състояние да вечеря. Безцелно заскита из лагера, усещайки как в него се поражда едно ново съзнание, което надмогва ужаса от нещастието и което го изправя пред нещата от живота с една строга, безпощадна яснота.
През първите часове на нощта Том и Стронгхърл бяха на стража. Проточеното, плачливо виене на вълците от прерията събуждаше едно ново и страшно чувство през нощта. Дивият Запад започваше да показва зъбите си.
XI част
Утрото настъпи и Пийлчак вдигна рано хората си от леглата. Когато Том отиваше към лагерния огън, тъмата се разпръсваше и от изток се долавяше грохотът на гръмотевици.
— Идва буря — каза той на разузнавача, който готвеше закуската.
— Буря може, но не и с гръмотевици и светкавици — възрази Пийлчак.
— Този гърмеж нещо ново ли е за вас?
— Това е грохот от някое бягащо стадо бизони.
— А-а-а… Трещи като гръмотевица.
— Да, ние, ловците, често говорим за гърмящи стада. Но това, което бяга сега, не е главното стадо. Нещо, вероятно индианците, е подплашило бизоните зад реката. От един час те преминават на юг. Толкова бизони не се срещат често.
— Аз видях десетки пръснати стада, когато бях зад реката — каза Том.
— Долавям мирис на дим. Вярвайте, Доун, никак не ми харесват тия неща. Ако започне да бяга и главното стадо — става опасно!… Тогава бих искал да бъда на Стекъд Плейн. И ми се струва, че съдбата ни тласка натам.
— Вие искате да гоните команчите? — запита загрижено Том.
— Ще видим. Трябва, ако искаме спокойно да ловуваме нашите бизони.
Бърн Хаднъл се появи при лагерния огън със сухо и измъчено лице, той се беше овладял почти напълно. Направи както обикновено своята закуска и бързо се застяга заедно с другите. Скоро дойде Стеруел с хората си на коне, добре въоръжени и със заплашителен вид.
— Напред!
Бърн Хаднъл се метна на седлото и поведе дружината ездачи из прерията в югозападна посока, към мястото на трагедията. Утрото беше горещо, вихрушки от прах се вдигаха като стълбове от жълт дим. Прерията изглеждаше огромна и пуста. В просторната далечина откъм Стекъд Плейн се показваше неясната, лъкатушеща линия от пасящи бизони. Гърмящото стадо беше спряло.
След около четвърт час конете приближиха няколко черни петна върху прерията и Бърн Хаднъл препусна натам. Това бяха мъртви, неодрани бизони. Бърн спря до първия труп на един полуодран бик.
— Аз бях тук, когато индианците изскочиха иззад онзи хълм — каза живо Бърн. — Татко сигурно лежи убит ей там.
Той показа няколко черни, космати трупа на бизони, проснати върху зелената равнина, и препусна към тях.
Тогава Пийлчак пое командването. Острите му очи несъмнено бяха забелязали трупа на Хаднъл, защото, минавайки покрай Бърн, той му каза:
— Слушайте, по-добре да не го виждате.
Бърн не отговори, а продължи да язди нататък. Пийлчак яздеше напред и към него се беше приближил Стеруел. Ездачите яздеха малко разпръснати, някои в тръс, а други ходом. После първите скочиха от седлата.
— Задръжте Бърн назад! — извика Пийлчак и бронзовото му лице лъсна на слънцето.
И въпреки че много от ездачите, включително и Том, искаха да преградят пътя на Бърн, той не се остави да го спрат. Беше един от първите, които видяха останките на стария Хаднъл.
— Това е работа на команчите — обясни Пийлчак с безизразен глас.
Грамадното тяло на Хаднъл лежеше полуголо на земята, ужасяващо обезобразено. То беше простреляно от много куршуми, както показваха раните. Враговете бяха буквално одрали кожата върху главата му, лицето беше обезобразено, а коремът — разпран и от него стърчеше снопче бизонова трева.
Занемели, всички ловци наблюдаваха ужасната гледка. Тогава Бърн Хаднъл нададе вик на ужас.
— Отстранете го! — заповяда Пийлчак.
След като няколко ловци отстраниха ужасения син, разузнавачът добави:
— Лоша съдба за един начинаещ! Но той не искаше да слуша. Добре би било всеки новак да го види… А сега аз ще ида на стража срещу команчите, докато погребем бедния Хаднъл.
С кирки и лопати бе изкопан дълбок гроб и трупът на Хаднъл, покрит с едно одеяло, бе спуснат в земята.
