— Щях да бъда много задължен към вас. Питам ви за това, защото имам основания да се съмнявам. Ако бяхте видели дамата дори и за секунда, тя непременно щеше да ви даде писмо за мене.
След тази изискана реч Дейв изду страните, подпря главата си назад и се загледа нагоре в звездите с невъзмутимо спокойствие.
— Бях при нея само около тридесет минути — каза той — и тогава, тъй като Том бързаше да свършим някои неща, ние се оженихме набързо.
Това обяснение хвърли бедния Ари в мълчание. Той стоеше като замаян. На Том се силеше да не избухне в смях, но не беше толкова груб, за да даде простор на закачливата си веселост. Хаднъл погледна с набръчкано чело.
— Дейв, не бива да дразниш по този начин Ари — каза той с упрек. — Ари има същото право като теб да се интересува от Сали. И ако тя му е пратила писмо, дай му го.
Лицето на Дейв почервеня.
— Тя не му е пратила никакво писмо — обясни той.
— Е, добре. Тогава край на тези глупави закачки, които подхвърляш, за да дразниш Ари. Те са неуместни.
— Шефе, аз нямам намерение да го дразня — отвърна Дейв предпазливо.
— Какво? — извика Хаднъл.
— Да, Сали и аз се оженихме.
Лицето на Хаднъл се намръщи от недоволство и изненада.
— Вие се оженихте?
— Да, сър. Точно тогава беше дошъл един пътуващ свещеник в Спрейг и ние със Сали си помислихме, че ни се удава добър случай да се оженим. Така и направихме.
— Без да питате за позволение мене, нейния баща?
— Ти не беше наблизо. Сали искаше, но си помислихме, че има време и после да ти съобщим новината.
— Ти, проклет мерзавец! — извика Хаднъл. — Ти, безсрамен нахалник: Ще те бия до посиняване.
Стронгхърл не изглеждаше особено засегнат от тези закани.
— Ако мислиш, че е нужно — почвай! — отвърна той студено.
Пийлчак вдигна рамене насмешливо; Ари Текс бе обзет от желание за разплата; Бърн Хаднъл се колебаеше между радост и изумление; старият Дън се чудеше на цялата ситуация, а що се отнася до Том, той очакваше някакво сериозно сбиване, но не допускаше, че може да се стигне чак дотам.
— Почвай — повтори Хаднъл с гръмлив глас, като се изправи с целия си ръст. Той беше два пъти по- висок от Стронгхърл. Би могъл мигновено да повали дребния и набит младоженец. Бавно стана и Стронгхърл, той изглеждаше някак тъжен и примирен със съдбата си.
— Хайде, Хаднъл, можеш да ме набиеш — каза той, — ако мислиш, че така ще ти олекне, нека да свършваме по-скоро.
Вместо да отговори, Хаднъл го изгледа за миг и изражението му се промени, едрата му фигура се протегна, той метна черната си глава назад и избухна в смях.
С това напрежението изчезна. Пийлчак се присъедини към смеха и после всички, с изключение на Дейв, весело се разсмяха. Последен се съвзе от смеха Хаднъл. Той протегна здравата си ръка на Стронгхърл.
— Дейв, ти си храбро момче, щом искаш да се биеш с мен за Сали. Е, нека бог ви благослови. Искам да гледам на нещата откъм най-хубавата им страна. Пожелавам на двама ви щастлив живот!
На следното утро Хаднъл предложи всички от групата да се оглеждат по време на лова за нов лагер, а ловците да се опитат да разузнаят за местопребиваването на Рендъл Джет.
— Не можем да спрем напълно работата си, Том, но всеки ще посвети по малко време на търсенето. Аз ще тръгна с колата, а вие имате време да яздите надолу по реката. Вярвам, че скоро ще открием Мили.
— И тогава? — запита Том, за когото съчувствието на стария мъж беше желана утеха.
— Тази работа оставете на мен — прекъсна го Пийлчак сухо…
Този ден обаче, както и следващите два минаха бързо и без да се намери и най-малката следа от групата на Джет. Хаднъловите хора претърсиха местността на десет мили по течението на западния бряг на реката. Никъде не откриха лагер от три коли.
На четвъртия ден Том яхна своя Дъсти, който благодарение на грижите на Пийлчак се беше превърнал в издръжлив ездитен кон. С малък запас хранителни продукти, походно шише с вода и бинокъл, той потегли със задачата сам да търси следите на Рендъл Джет.
За по-малко от два часа той измина десет мили, които досега бяха границата на претърсваната област, и тръгна по непознати места.
Лагерите бяха по-нагъсто, а бизоните — като пчели в кошер. Но повечето лагери бяха празни.
От непрекъснатата стрелба наоколо се разбираше, че мъжете са излезли на лов из прерията. Със страх и загриженост Том поглеждаше към всеки лагер, търсейки с очи червена кърпа. Всеки път, зървайки някой червен предмет като одеяло или дреха той биваше горчиво разочарован.
Том излизаше от всеки лагер, заобикаляйки покрай склона и оттам — срещу тъмната, обвита в прах, громоляща маса бизони. Така той стигна до ловците, одирачите и коларите, които го поздравяваха не така сърдечно, както той бе свикнал с ловците на кози, преди да тръгне на север. Трябваше да минават няколко минути, докато. Том ги убеди в своите честни намерения. Тези мъже бяха много заети. И освен това изглеждаше, че те се въздържат по отношение на всяко чуждо лице, което скита от лагер на лагер. Никой от тях не можеше или не желаеше да му даде сведения за следите на Джет.
— Кого търсите? Крадците на кожи ли? — запита един стар, посивял ловец.
— Не. Търся Джет, който ми открадна момичето.
— Съжалявам. Не съм чувал името му. Но ако търсите крадците на кожи, това живо ме интересува.
— Защо?
— Защото хиляда и сто кожи ми бяха откраднати от лагера и досега нищо не съм чул за тях.
— Лошо, лошо, случват се такива мръсни истории.
— Кой може да знае, по дяволите — отвърна ловецът, — четиридесет квадратни мили, пълни с бизони, един постоянен грохот, безкрайна блъсканица. Никой не може да забележи чуждите хора. Но няколко хитри безчестници си пълнят джобовете за сметка на честните ловци.
Само неколцина от срещнатите го удостоиха с разговор и той реши този ден да не разпитва вече никого. Дотегна му да го посрещат със студени и сърдити погледи. Не му оставаше нищо друго, освен сам да търси лагера на Джет. Тази задача не му се виждаше толкова тежка, колкото вече непоносимите мъка и копнеж. Той продължи нататък, докато отмина лагерната зона и вече престана да чува тежките гърмежи на петдесеткалибровите пушки. Трябваше още дълго да язди обаче, за да стигне края на бизоновото стадо.
Залез-слънце го завари още на седлото, но преди смрачаване той намери една гъста горичка, в която реши да прекара нощта. Избра си подходящо място в покрайнината, разседла Дъсти, заведе го при реката на водопой и го привърза с дългото ласо на една тучна ливада.
Здрачът се спускаше над горичката, когато Том хапна малко хляб и месо, които предвидливо беше взел със себе си. Той се отказа да пали огън, тъй като въздухът беше душен и тежък, а и за да не привлече вниманието на някой любопитен. После постла на земята одеяло, сложи седлото вместо възглавница, и легна да спи ръка върху оръжието.
Това беше първата нощ, която Том прекара сам в прерията на Тексас. Едно рядко преживяване, пораждащо у него необикновена възбуда и лек страх. Стремежът му да намери Мили го доведе в дивия Запад, далеч от ловците и лагерите, а всяка негова стъпка беше изложена на хиляди опасности.
Тъмнината обхвана гъсталака край реката. Нощните насекоми започнаха безкрайната си песен тихо, монотонно, жалостиво, а жабите им пригласяха с мелодичните си трели. Въпреки този шум наоколо владееше дълбока тишина. Том мъчно можеше да повярва, че по брега на тази река с невероятна скорост се изтребва най-многобройният, най-величественият дивеч на Америка, че индианците са на бойна нога и крадците на кожи тайно обират лагерите! В тази самотна нощ се събуждаха мисли, които бяха нови за
