Натрупаха пръстта и здраво я отъпкаха. Така трупът на веселия, дружелюбен Хаднъл беше погребан в безименен гроб сред брулената от ветровете прерия.
Пийлчак откри следите от кола и копита на команчите, които водеха направо към Стекъд Плейн.
— Чакайте! Ето, както си и мислех. Положително. Те са отвлекли колата, конете, пушките, кожите — всичко, което е имал Хаднъл със себе си. Със сигурност ще чуем още нещо за тази банда, преди да свърши денят. Трябва да са били около петдесет души. Те имат обичай да нападат като хала и да обират наведнъж няколко места.
— Аз съм на друго мнение, Пийлчак. Не биха взели колата със себе си, ако нямат намерение да се приберат направо към селището си.
— Смятам, че имате право. Хайде, назад към лагера!
Когато ездачите се върнаха от тъжната си мисия, повече от тридесет ловци се бяха събрали от околните на Хаднълови лагери. Всички искаха да чуят новини, а някои можеха да дадат някои сведения.
— Чуйте ме — каза Пийлчак, — преди да се уговаряме какво ще предприемем, трябва да знаем какво се е случило.
Ловците се събраха под сянката на тополите като индианци на племенен съвет. Разузнавачът накратко разправи за убийството на Хаднъл и отбеляза, че си запазва правото за последно заключение. След това поред се изказаха ловците.
Лагерът на Ратбън, на около тридесет мили в западна посока до една рекичка, слизаща от Стекъд Плейн, беше опожарен от команчите. Те бяха отвлекли колите и конете, като мъжете били прогонени, спасявайки само жените си. Това се беше случило завчера.
Освен това индианци, вероятно същата банда, бяха нападнали двама ловци с неизвестни имена от лагера при главния приток на Пийс. Те били на лов. Като се върнали, ловците намерили колите, кожите, целия лагер разбит — само мунициите и кофите за коне били откраднати. Ловците избягали в по-големите лагери.
Един трети стрелец, който бе лагерувал по-нататък по реката, съобщи, че непознати ездачи, вероятно индианци, запалили тревата на различни места по прерията и по този начин изплашили много стада от бизони и ги обърнали в бяг.
Повечето от дошлите откъм горното течение на реката, не съобщиха нищо важно освен за едно неясно безпокойство сред бизоните от главното стадо. А Стеруел съобщи, че той и неговите лагерни другари вчера сутринта чули няколко изстрела, направени с малокалибрени пушки.
Тогава се надигна един сух мъж, когото Пийлчаковата група не познаваше, и каза:
— За това аз ще ви кажа нещо. Казвам се Робъртс. Принадлежа към групата на Солхът, от другия бряг. Тази сутрин бизоните бяха изпаднали в паника. Трябваше да премина реката, за да видя какво става. На две мили по-горе преминах водата. Не познавах местността, а трябваше да намеря удобно място. Неочаквано попаднах на лагер, които беше така скрит, че не можеше да се види. Но миришеше на дим, на отвратителен дим. Намерих купчина дрипи и кожи. Двама мъртви лежаха на земята, скалпирани, съблечени голи, със забити клинове в корема. Бързо хукнах при вас, за да търся помощ.
— Искам да видя този лагер — заяви Пийлчак и скочи. — Стар, вие ще ме придружите. Напред, Робъртс, водете ни.
Следобед разузнавачът се завърна с придружителите си от другата страна на реката. Пийлчак беше измокрен и окалян от тинята в реката и в още по-лошо настроение.
— Доун, не мога да кажа нищо хубаво. Дай си кураж — очите му гледаха втренчено в Том.
— Какво значи това? — запита Том с внезапен страх.
— Лагерът, при които ме заведе Робъртс, е принадлежал на Джет, но вярвам, че Джет е избягал с вашето момиче — обясни Пийлчак.
Том усети как земята под краката му се завърта, краката му се подкосиха и той приседна върху един пън.
— Не си блъскай главата, каубои! — каза Пийлчак с повелителен тон. — Нали казах, че момичето е избягало живо оттам. Стеруел мисли, че те са отвлечени от индианците, но аз съм на друго мнение.
— Джет? Мили? — беше всичко, което можа да каже Том.
— Съвземете се. Работата, която ни чака е за истински мъже. Вие не сте вече новак — добави Пийлчак. — Погледнете, казахте ни за някаква червена кърпа на момичето ви. За определения от нея знак. Можете ли да я познаете?
И той вдигна една червена, мръсна и почерняла от дим кърпа.
С треперещи ръце, които просто не можеше да удържи, Том Доун пое кърпата.
— Мили — каза той много тихо.
— Нямаше нужда от този знак, за да познаем лагера на Джет. Разпознах мъжете, които са били с него. Убитите, които Робъртс намери, принадлежат към групата на Джет. Единият беше неговият нисък, рус колар, другият беше Фолънсби, чието име научих от Спрейг.
Тогава Том си възвърна способността да говори и помоли най-настойчиво Пийлчак да му разправи всичко.
— Една мръсотия — отвърна разузнавачът, като сядаше и си триеше челото от потта. — Вижте ми ботушите — насмалко щях да остана бос. И така, Джет е имал лагер на такова забутано място, че нито индианци, нито ловци на бизони са могли да го открият освен някой, като Робъртс, който да премине реката на най-неудобното място. И то случайно — това е рядка случайност… Доун, мое момче, този Джет е крадец на кожи и имаше в групата си най-лошите бандити. Ясно е, че лагерът му е опожарен от същата група команчи, които убиха Хаднъл. Но мисля, че Джет е избягал с лекия си фургон. Фолънсби и другият са убити, преди да се появят команчите. Те са застреляни от иглена пушка, аз бас хващам, че никой от команчите няма такава пушка.
— Значи Джет е избягал? — запита Том задъхано.
— Сигурно. Видях леки следи от колата и малките стъпки на Мили по пясъка там, където се е качила в колата. Следите водят на североизток от реката. Вероятно е минала източно от ловните лагери… Толкова за тази история. Това, което трябва още да кажа, не мога да премълча — продължи Пийлчак. — Доун, не мога така лесно да го повярвам… хм, намерих следа, която води към реката. Кървава следа — воден е някой ранен или няколко ранени хора през бреговия храсталак… повлечен и бутнат във водата. Затова изглеждам така изцапан и окалян. Водата там е дълбока и със силно течение. Ако имахме кука и лодка, можехме да претърсим реката. Не ни остава нищо друго, освен да чакаме. След няколко дни труповете ще изплуват на повърхността. Лично аз съм склонен да мисля, че кървавите следи, които водят към водата са от убиеца на Фолънсби и другия мъж, но не съм съвсем сигурен. Стеруел е на друго мнение. Само за две неща съм на ясно — имало е борба, може би и убийство, а някой е отвел момичето. Тогава са дошли команчите, разрушили са лагера и са скалпирали мъртвите.
— Ей, Пийлчак — обади се Робъртс, — забравяте нещо важно. Индианците са се впуснали в гонитба на колата.
— Да, това забравих — отвърна разузнавачът и хвърли поглед към Том.
— Джет е имал вече доста голяма преднина, ако е препускал цяла нощ с колата.
— Джет като че ли не е подушил, че индианците са близо? — запита Том.
— Сигурно. Все пак Джет е бягал от нещо, сигурно е бързал доста и е пътувал дълго, преди да се реши отново да лагерува — разузнавачът Пийлчак вярваше винаги в най-доброто.
Мрачното изражение върху сухото му лице обаче и упоритото му усилие да даде успокояващо обяснение на фактите оказа тежко въздействие върху Том. Нищо друго освен пълно отчаяние не намираше място в сърцето му. Момичето беше или при Джет, или при индианците — и двете възможности бяха ужасни.
Том отиде в палатката си, хвърли се върху леглото и се отдаде на безкрайната си мъка.
Мъжете, които отскоро бяха дошли в ловната област, за разлика от Пийлчак и другите разузнавачи не оценяваха добре ситуацията, и бяха се разделили на две: за и против решителен поход към селищата на индианците.
Много ловци от бреговете на Пийс продължиха заниманията си, безразлични към призивите и
