глава.
Изведнъж групата индианци ездачи се раздели на две — вляво и вдясно.
— Що за дяволия — измърмори Пийлчак. Едната редица яздещи команчи сви от лагера наляво, другата — надясно, и препуснаха в разгънат строй в срещуположни посоки. Стеруел и Харкуей пестяха куршумите си, очаквайки някоя хитрост. Когато стигнаха до отворите на каньона, двете групи свиха под прав ъгъл и заяздиха право нагоре по склона.
— За бога, те искат да ни нападнат! — извика Пийлчак. — Мъже, сега стискайте здраво зъби и се бийте за живота си!
На сто метра разстояние тези ненадминати ездачи можеха да бъдат улучени толкова трудно, колкото и летящи птици. Стеруеловото отделение започна да стреля и хората на Харкуей последваха примера. Техните изстрели се заглушаваха от бойния вик на команчите. Той звучеше диво и оглушително, повече като непрекъснат вой, изпълващ ушите, ужасен и все пак съзвучен, призоваващ смъртта, прекрасен хор от мъжки гласове. Това беше призив на самозащита на едно диво племе.
Косите на Том настръхнаха. Той наблюдаваше гледката с втренчени очи. Как скачаха тези мустанги! Те пресякоха откритата местност, обсипваната от куршуми зона, без никакъв луфт в ездачната си верига. Щом достигнаха началото на склона, изправиха се на задните си крака и със светкавична бързина се заковаха на място. Команчите се хвърлиха от конете си по скалите.
— Ах, това си и мислех — изръмжа Пийлчак. — Отлично замислено, трябва да призная. Мъже, сега имаме работа с пълзящи змии — отваряйте си очите.
Тази маневра повлия върху хората на Стеруел и Харкуей, както и върху Пийлчаковото отделение. Везните се наклониха доста във вреда на белите. Сериозността на положението се схващаше може би само от опитните ловци из прерията. Всички пестяха куршумите си и насочиха вниманието си към тази нова опасност. Останалите в своя лагер команчи удвоиха изстрелите си.
— Не е дошло още времето да дам сигнала „спасявай се кой как може“ — каза Пийлчак. — Но ние трябва да отстъпим назад. Отбранявайте се, пълзете по корем и гледайте да сте прикрити зад някоя скала.
Така започна едно отстъпление, което криеше големи опасности. Куршумите от уинчестърите се удряха в скалите, правейки бели облачета прах. А тези куршуми идваха отзад. Команчите от двете страни се бяха скрили като гущери сред лабиринта от скалисти блокове. Всеки ловец знаеше, че тези индианци непрекъснато напредват, пълзешком, прибягвайки от скала до скала, и с вродената си хитрост се изплъзват от погледа на врага си. Том се опита да върви заедно с Мечата лапа, но не му се удаде. Осаджикът се промъкваше като змия. Също и Пийлчак се придвижи напред въпреки значителното си тегло. Другите пълзяха по-бързо или по-бавно в зависимост от ловкостта си. Така групата, която представляваше досега едно цяло, се разпадна на отделни части.
Бяха изминали едва сто метра от края на склона, но на Том му е струваше, че отстъплението няма край. Той обаче съзнаваше колко важно бе да се достигне определената цел. Някой близко зад Том и се влачеше трудно. Ари Текс пъхтеше тежко. Тъй като беше дебел и тежък, напрежението надхвърляше силите му и рискът беше голям. Том трябваше да мисли за себе си, но се запита не би ли трябвало да помогне на Ари. Наблизо, вляво от Том, се намираше Робъртс, който също напредваше бавно. Един стар, белокос ловец на бизони, Калкинс, беше заел мястото вдясно от Том. Другите бяха далеч напред, извиха бързо по ръба на стръмнината и изчезнаха от погледа.
Един куршум плесна в камъка близо до Том, като изсвири във въздуха. Той дойде от една нова посока. Втори куршум, който падна пред младежа, вдигна прах и пръст пред лицето му. После засвистяха куршуми високо над скалите. Команчите се намираха на по-високо място от ловците. Калкинс тихо завика отзад, като предаваше предупреждението на Пийлчак — изостаналите да побързат.
Том лазеше по земята, тътрузейки тежката пушка. Той не можеше да се движи по-бързо. Въпреки че потта изгаряше кожата му, той се чувстваше студен като желязо. А уинчестърите гърмяха непоносимо, като в кошмарен сън.
— Доун! — извика силно Робъртс. — Онзи зад вас е улучен.
Том се извърна. Там лежеше Ари Текс с лице към земята. Пълното му тяло трепереше.
— Ари! Ранен ли сте?
— Смятам, че да — промълви той и надигна пребледнялото си лице. Старата му мека шапка стоеше още на главата му и кичур руса коса се подаваше от една дупка. — Не се грижете за мен. Том започна да се връща назад към Ари.
— Робъртс, помогнете и вие.
Едновременно и двамата стигнаха до младия човек.
— Радвам се, че ви виждам, господа — каза Ари с благодарност, когато те го хванаха вляво и вдясно под мишниците.
До този момент Том беше замаян от ново усещане, което граничеше с паниката, тъй като беше затруднен и не можеше да се изправи и свободно да побегне. Но сега, когато стана нещастието с Ари, той неочаквано изпадна в друго настроение. Яростна решителност и яд прогониха страха му.
— Трябва да го влачим — той е безпомощен — каза Робъртс.
Тогава започна едно изпитание, което за Том бе най-тежкото, което човек можеше да си представи. Те трябваше да пълзят нагоре и да мъкнат ранения Ари със себе си. Том прекара лявата си ръка под мишницата на Ари, помъкна пушката му в дясната си ръка и отново запълзя по земята. От дясно започнаха да свирят и удрят куршуми, знак, че команчите бяха забелязали пълзящата тройка. Изведнъж непосредствено над Том изгърмя една тежка крийдмърова пушка, последваха още два изстрела един след друг.
— Ах! Най-после, беше крайно време — задъхано каза Робъртс.
Своевременно те дотътриха Текс до ръба на склона, сред купчина каменни блокове, зад които лежаха Пийлчак и хората му. В последния момент Том чу плясък на олово в живо месо. Лявата ръка на Робъртс, с която той се подпираше, се преви под него и той легна на земята.
— Улучиха ме — хрипливо прошепна той, после изпусна Текс и се просна на един каменен блок.
Том пропълзя малко вляво и избра прикритие зад ръба на скалата, откъдето можеше да наблюдава. Не се виждаше никакво движение. Едно разхвърляно множество от скалисти блокове лежеше пред погледа му. Сред скалите се виеха тесни пътеки от сива трева и кафява пръст. Стрелбата значително намаля. Изведнъж зоркият му поглед се спря върху пълзящ предмет, подобен на заек, който се крие в храсталака. От това място светна една червена лента и изскочи синкав облак дим. Гръм. Един куршум удари неговата скала и изсвири встрани. Том се дръпна назад, смутен и кипнал от яд. Един индианец с остър поглед го беше забелязал. Том легна по дължината на скалата. Зад следващия каменен блок лежеше старият, белокос ловец, гологлав, цял в пот и с червени петна по набръчканото лице.
— Само бавно и внимателно — каза той твърдо на Том. — Команчите не издържат продължителна борба. Те са ездачи и ние трябва само да имаме търпение. На това място ще ги бием много лесно.
Часовете минаваха бързо за биещите се. Още един ранен се присъедини към Ари и Робъртс, жегата измъчваше непоносимо тези нещастни мъже. Те бяха забравени от Том, както и от другите защитници на това място. Жаркото слънце печеше с пълна сила. Камъните и пушките бяха така нагорещени, че просто пареха на пръстите. Никакъв ветрец. И борбата продължаваше в полза на ловците благодарение на защитеното място, но неблагоприятно по отношение на дневните часове. Гърлата им бяха пресъхнали. Случайно или от небрежност походните шишета с вода бяха забравени върху седлата и водата беше станала скъпоценност, едва ли не като барута. Старият ловец от прерията проклинаше Стекъд Плейн. Устата на Том като че ли беше пълна с памук, той засмука кремък, за да я охлади.
Пладне премина. Настъпи следобедът. Слънцето, по-горещо от всякога, започна да клони към запад. А борбата продължаваше, разстоянието между воюващите намаляваше, битката се разгорещи и опасността във всяко отношение растеше. Пушките крийдмър от хората на Стеруел и Харкуей поддържаха непрекъснато стрелбата. Те отправяха повече изстрели към лагера очевидно с намерение да не позволят на команчите, които се намираха там, да се съединят с другарите си от отсамния склон.
Скоро след това Пийлчак се запълзя на ръце и крака, без пушка и палто. Кърваво петно беше избило на рамото му.
— Мисля, че ме одраскаха малко, я гледай виж — каза той. — Не е тежко, но тече много кръв. Скъсай
