Тогава спряха на едно сенчесто място сред горичка от тополи, близо до водата. Мили разбра, че се намират отново в по-някогашния лагер. През времето на отсъствието им не беше докосвано нищо: палатки, сандъци, денкове и мястото за огън си бяха там.
— Пуснете конете да се разходят и разтоварете колите. Аз ще се погрижа за ездитните коне.
Джет се отдалечи в гъсталака. Мъжете разтовариха колите и складираха сандъците с продукти под една топола. Джет разпъна палатка до мястото за огън.
— Госпожице — каза Кетли, — чергилото, което по-рано използвахте, е скъсано, първо трябва да се зашие и тогава да се употреби за палатка.
— Не мога ли да остана в колата? — запита тя.
— Защо не. Така и така скоро няма да тръгнем на път.
Беше късно следобед, слънчевите лъчи започнаха да загубват горещината си. Мили имаше нужда да се пораздвижи — тя твърде много беше седяла в тясната кола. Тя се заразхожда под дърветата.
Този лагер беше най-прикритият от всички избирани досега от Джет — далеч от прерията, дълбоко в гъсталака край реката, скрит зад стена от дървета отсрещен. Ако този избор не вдъхваше опасения и не беше всъщност един затвор за Мили, красотата и усамотеността на мястото щяха да бъдат великолепни.
Вечерята бе приготвена, когато Джет се върна с изцапани ботуши и дрехи, покрити с тръни и клонки.
— Намерих всички коне без кафявата кобила. А утре ще започнем работа, трудна работа.
— Бих искал да зная как ще определиш работата, която досега вършихме? — отвърна Фолънсби.
— Хей, Джет — добави остро Пруит, — не може да става дума за работа, преди да оправиш сметките.
Грамадното тяло на Джет се сепна от учудване и яд.
— Така ли? — запита той с тежък тон. — Чакахте да дойдем дотук?
— Така си е, шефе — отвърна Пруит. Намръщен и мълчалив, Джет завърши вечерята си. Ясно беше, че бе получил тежък, неочакван удар. Той не каза нищо повече на хората си, а отдели жена си настрана и когато Мили заспиваше, двамата потънаха в сериозен разговор.
Следващият ден не донесе нещо ново за Мили. Джет изобщо не се интересуваше от хората си, оседла коня си и замина сам за някъде. Жена му намръщено си бърбореше нещо. Фолънсби и Пруит, които очевидно бяха доволни от положението, играеха непрекъснато карти, мълчаха, като от време на време промърморваха нещо с тих глас. Кетли си направи примитивно приспособление за риболов и тръгна по брега на реката, където намери едно сенчесто място на разстояние един хвърлей от лагера.
Мили беше оставена на спокойствие. След като свърши сутрешната си работа, първата й грижа беше да окачи червената си кърпа. След това тя трябваше да убие някак времето си. И това не беше лесно, докато мъжете стояха в лагера. Очевидно тя беше свободна да прави каквото си ще, не й бяха дадени никакви нареждания. Тя би могла лесно да поскита из гъсталака или да проследи коловозите в прерията. Но размисли, че е по-добре да изчака.
От всички страни гърмежи от пушки се понесоха, постепенно зачестиха, докато по горното течение на реката преминаха в постоянен пукот. Всеки отделен гърмеж означаваше, че сърцето или дробът на едно благородно животно бива пронизано заради кожата му. Мили отново осъзна грубостта на това ужасно кръвопролитие и се отдаде на меланхолично съзерцание.
Мили се разхождаше безцелно, но нещо я теглеше към Кетли, който бе седнал на брега с лула в уста и ловеше риба. Тя го наблюдаваше и търсеше повод, за да го заговори за онова, което беше така близко на сърцето й. Но тя съобрази, че мъжете и госпожа Джет можеха да я забележат и постъпката й да събуди съмнения. Веднъж Кетли се извърна съвсем случайно и погледът му се плъзна към лагера и спря върху момичето. Тогава той й намигна, това твърде весело изражение отново засили надеждата на Мили за разбирателство между нея и този човек. Тя не беше сигурна, че той би й помогнал, но поне знаеше, че имат една обща тайна. Мили усещаше много неща, без да има нужда от доказателства. А това направи дългия ден поносим за нея.
XIV част
Хората на Джет изпаднаха в лениво бездействие и това продължи много дни, които Мили вече не броеше. Тя искаше времето да минава, без някой да разбере мъката й. Колкото пъти Джет се връщаше в лагера от своите самотни езди, Мили се вслушваше в тропота на коня и сърцето й започваше да бие живо и изпълнено с надежди. Може да е Том! Но това винаги се оказваше просто Джет.
Ловът беше напълно изоставен, според Джет — само за късо време, докато хората му измислят нещо по-добро. Но те не омекваха, а ставаха потвърди. И единството в групата, на което Джет винаги държеше, беше разстроено.
Мили чу как жена му натяква този факт. Последва една неприятна сцена, от която стана ясно, че госпожа Джет от дълго време е участвала тайно в играта. Тя била главната пружина в добре уредения механизъм на Джет, а щом другите мъже узнаха това, положението се влоши. Фолънсби и Пруит очевидно бяха сигурни в победата си. Джет не можеше без хората си нито да лови бизони, нито да краде кожи. Всички негови самотни езди имаха за цел да намерят нови сътрудници, но както Фолънсби и Пруит знаеха, по тези бизонови пасбища не можеха лесно да се намерят такива.
Мили слушаше ужасните кавги между Джет, жена му и двамата им помощници. Кетли биваше винаги наблизо, присъстваше и наблюдаваше, но не вземаше участие в разговорите и споровете. Той оставаше неутрален. И те не го замесваха в кавгите. Само Мили разчиташе на него. Кетли беше за нея по-значим, макар и ням, актьор в тази драма.
Същността на спора беше много проста. Упоритостта на Джет отслабна и той се обяви за готов да намери начин за частично уреждане сметките с хората си. Фолънсби и Пруит не желаеха да приемат предложението, а жена му, която надмина всички по твърдост и пресметливост, не позволяваше на Джет да отстъпва каквато и да е част от печалбата.
Така се стигна до мъртва точка и спорният въпрос беше изоставен. Фолънсби и Пруит напуснаха лагера, Джет и жена му се оттеглиха в палатката си, откъдето се разнесе голяма препирня, Кетли и Мили готвеха вечерята.
На следващия ден атмосферата в лагера се промени още повече. Водачът на групата се оказа потиснат и измъчен човек, под чехъла на една жена с желязна воля и жестоко сърце; насреща му стояха мъже от Запада, които се противопоставяха на плановете му с яростна категоричност.
Мили виждаше как групата се разпада, което тя самата не можеше да отгатне, схващаше от държането на Кетли. Тя започна да се страхува за изхода, въпреки че разпадането на групата можеше да се окаже благоприятно за нея. Тя се въоръжи с целия си кураж, за да може да издържи на дългото изпитание, но все пак чувстваше дъха на нещо злокобно.
В последните часове на този ден напрежението изглежда започваше малко да отслабва. Фолънсби и Пруит лениво се изтегнаха един до друг, Джет легна под една топола, а навъсената му жена се скри в палатката си. Кетли седна на един дънер край реката, не пушеше и не ловеше риба, а беше потънал в дълбок размисъл.
Мили, победена от дълго потискани подбуди, отиде при него.
— Кетли, трябва да ви говоря — започна тя. — Нервите ми не издържат повече, аз преживях много. Чаках, надявах се, молих се… Но той не идва, не идва. Пропусна онзи шанс. А сега тази кавга между Джет и хората му… Обещайте ми, че ще ми помагате, ако се случи нещо, че не ще ме изоставите. Обещайте ми.
Гласът на Мили притихна. Облекчението от споделянето на нейните страхове и надежди изчерпиха способността й да говори.
— Спокойно, момиче. Ще направя всичко, каквото мога — каза Кетли с тих, но решителен глас. — Не се изгубвайте от погледа ми!
За Мили това беше достатъчно. Тя се отдалечи бавно, като чувстваше, че не трябва да бъде близо до него, но без да напусне обсега на погледа му. Какво ли значи това? Развръзката беше по-близка, отколкото тя предполагаше, по-близка и много опасна.
