обикновено и изглежда, че още бяха под влиянието на алкохола. Те говореха малко, и то само ако липсваше нещо върху разстланата на тревата покривка. Мрак покри лагера, докато Мили избърсваше чиниите и чашите. Кетли премина с грамаден сноп дърва, като шумно го хвърли на земята, съвсем близко до краката на Пруит, който изпадна в ярост.
— Хей, ти, селски простак от Мисури, не виждаш ли краката ми?
— Че как да не ги виждам. Те са достатъчно големи — отвърна Кетли. — И не ми е чудно, че се грижиш толкова за тях.
Пруит го погледна изпод вежди.
— Така ли?
— Смятам, че малкото мозък, който имаш, е в тях!
— Ти, проклет янки! — отвърна малкият бандит, толкова учуден, колкото и ядосан. — Такова нахалство съм заплащал веднъж с куршум!
— Вярвам ти — отвърна Кетли с ирония, — но в гърба…, а аз те гледам.
Очевидно Кетли изведнъж се бе преобразил от глупав, начумерен колар в човек с неподозиран характер. Джет избухна в буен смях — двамата го развеселиха.
Мили видя и чу това скарване. Тя стоеше в сянка, вън от светлия кръг на лагерния огън. Отзова ли се Кетли на нейната недоизказана молба? Леки тръпки минаха по тялото й. В този момент тя предчувстваше възможността от неприятни събития. Кетли се отдалечи в сянката на тополите, където си беше приготвил леглото.
Щом той се отдръпна от лагерния огън, между Джет и другарите му започна остра кавга по въпроса, дали Кетли е човек, на когото могат да разчитат, дали е получил своя дял и дали Джет е измамил хората си?
— Ако искате да разчепкаме работата, но и дума не може да става за равен дял!
Последва дълго мълчание. Мъжете пушеха. Огънят загасваше и лицата им бавно потъмняваха. Мили потърси леглото си, покачи се на колата, за да си легне. Джет се отказа от палатката си, за да направи място на увеличения товар от бизонови кожи. Той и намръщената му съпруга, която се беше оттеглила скоро след смрачаване, се устроиха под колата. Мили събу мъжките си ботуши, подложи палтото си за възглавница, мушна се под одеялото и се изтегна с облекчение.
Нощта беше душна. Листата на близките тополи шумоляха от вятъра. Пееха щурчета, а нощна птица издаваше тъжни звуци.
Джет, Фолънсби и Пруит стояха все още край лагерния огън и спореха с тихи гласове. И това шепнене беше последното, което Мили чу, докато заспиваше.
Очите на Мили се отвориха, чак когато вече властваща силната дневна светлина. Бледо синьо небе се спускаше над лагера като балдахин. Над нея нямаше никакво платнище. Къде се намираше тя? Мирис на дим я върна пак към действителността. А грубият глас на Джет, който тя винаги я е карал да изтръпва от страх, предизвика огнени вълни по тялото и.
Тя остана за момент да лежи, помъчи се да си възвърне куража и той усети как той става още по-силен в нея. Тя вече щеше да търпи, да се бори и да мисли. Така че, когато се яви при лагерния огън, външно бе едно тихо, послушно и търпеливо момиче, но вътрешно — една умна и смела жена.
На утринната закуска размениха малко думи. Джет бързаше. Изгряващото слънце огря трите коли, когато те се търкаляха по пътя на юг с бързо движение.
Мили обмисляше хиляди планове за бягство, както и възможността да изпрати известие до Доун, да довери на случайни ловци факта, че тя до известна степен е пленница, да издаде замесването на Джет с кражби. Но не можеше да дойде до задоволително решение. Стигаше й, че разбра вече напълно характера на Джет и че можеше да прецени всяко свое бъдещо действие от гледна точка на съдбоносните последици в случай на неуспех. Джет не би се двоумил за отмъщение.
От всички свои идеи и планове Мили намери за най-умно да продължава ролята на послушна робиня, докато завърши пътуването. Там тя ще може да склони Кетли да я заведе в лагера на Хаднълови, където незабавно ще издаде Джет. Ако Кетли откаже помощта си, тя ще се опита сама да стигне дотам, а в случай че не успее, ще чака, докато я намери Том Доун.
В ранно утро те видяха, че един керван от коли идва срещу тях, и Джет го заобиколи в широка дъга. В началото Мили не забеляза какво става, докато необикновено трополене я застави да се надигне и да надникне навън. Джет беше напуснал главния път, а на известно разстояние преминаваха четири високо натоварени коли. Първите коне бяха бели — Мили помисли, че са конете на Хаднъл. Сърцето й щеше да изхвръкне. Какво може да предприеме? Ако скочи от колата и побегне към другите хора, тогава в случай на припознаване ще проиграе и последния си шанс. А като се вгледа по-добре, тя реши, че се е заблудила, и с дълбока въздишка се скри назад в колата си.
Часовете бързо минаваха. Мили усилено размисляше, докато най-сетне се умори. Тогава заспа и се събуди едва когато спряха за следващото лагеруване. Първите думи на Джет, отправени към Фолънсби, бяха:
— Групата, която мина покрай нас, не беше ли на Хаднъл?
— Само предните две коли — отвърна Фолънсби. — Младият хлапак от Хаднълови возеше първата кола, а момчето с грозното лице — втората. Кои бяха другите — не зная.
Тя трябваше да прехапе устни, за да не извика. Джет се смъкна от капрата. Жена му, мърмореща тихо на себе си, хвърли чувала със съдовете, който издрънка на земята. Мили закри лицето си, когато госпожа Джет се смъкна от колата. И после, силно развълнувана, затрепери като трепетликов лист. Том е бил така близо!…
Замайването премина, само някаква скованост пречеше на дишането й, на чувствата й, така че като слизаше от колата, щеше да падне, а по-късно това бе причина за известна несръчност при отредената й лагерна работа, за което пък получи упреци от госпожа Джет. Скоро мъжете привършиха грижите си около конете, тази вечер те бяха гладни. Срещата с тежко натоварените коли, които отиваха към пазара, беше прекратила временно споровете между Джет и двамата му другари.
— Колко ли кожи имаше в колите? — запита Джет.
— Не е голяма плячка — отвърна Фолънсби.
— Сигурно достатъчно голяма, щом се отбива от пътя ни — каза Пруит многозначително.
Джет му хвърли сърдит поглед. Тогава Кетли каза със своя провлачен глас:
— Чудно, че те ни забелязаха. Първият колар беше Хаднълов човек, Том Доун.
— Че какво от това? — отвърна Джет, малко зачуден от забележката на обикновено безучастния Кетли.
— Нищо. Просто го познах — каза Кетли съвсем равнодушно, навеждайки очи. След няколко секунди той отново погледна и спря очите ск върху салфетката на Мили, метален блясък искреше от погледа му. Той искаше да й подскаже, че е видял Том Доун. Мили погледна надолу и разля малко от кафето си на земята. Тя не посмя веднага да покаже, че разбира значението на погледа му. Той обаче след това не прояви никакво внимание както към нея, така и към другите и след като свърши вечерята си и донесе дърва за огъня, изчезна в тъмнината.
Джет и двамата му сърдити другари подеха отново спора и прекараха край огъня един дълъг час в шумни разправии.
Следващият ден отмина без никаква промяна за Мили, освен че Кетли минаваше край нея без да й обръща внимание, и че тя закачи червената си кърпа на видно място. Следващите дни се изнизваха един след друг под колелата на колите.
Седем дни, ето най-после първите стада от бизони. Миризмата от мърша изпълни горещия летен въздух. Купчини от кости по леко вълнообразната прерия. Скрити койоти дебнеха край пътя, Мили Файър поглеждаше хиляди пъти на север по безкрайното шосе, откъдето бяха дошли, но никаква кола не се забелязваше.
На деветия ден те достигнаха дългото километри стадо бизони. Джет подкара конете си през храсталака, през буци и камъни, през клони и трънаци из мочурливите низини край реката.
