ръкава на ризата ми и го превържи здраво през цялото рамо, под раменната кост.
Грозна дупка от куршум зееше върху рамото на разузнавача, но това очевидно беше повърхностна рана в месото.
— Ясно, куршумът дойде откъм гърба ми. Проклет червенокож. Двама от нас улучи, преди да го прострелям. Така — добре… А как са твоите ранени пациенти?
— Не зная — отвърна бързо Том. — Опасявам се за тях. Съвсем ги бях забравил!
— Я да ги видим.
Той пропълзя до ранените. Том чу как Робъртс отговаря, но гласът на Ари Текс не се чуваше. После разузнавачът се върна обратно.
— Робъртс има болки, но иначе е добре. Страхувам се, че младежът е към края си. Ударен е в кръста и може би…
— Не може да бъде, Пийлчак! Аз мислех, че е леко ранен.
— Е, не можем да помогнем и ако не намерим отнякъде вода, свършено е с него — обясни разузнавачът. — Впрочем ще изпукаме всички от жажда. Ама че ужасна глупост.
Том бързо додаде:
— Аз ще донеса шишетата. Пийлчак размисли за миг.
— Това не е лоша идея. Не е по-опасно оттук.
И накратко описа на Том пътя до мястото, където бяха оставени конете.
— Нещо друго? — запита Том набързо. Разузнавачът нямаше представа колко тежка и значима беше тази задача за Том. Той като че ли очакваше изпълнението на едно обикновено поръчение, което сам би изпълнил, ако не беше възпрепятстван от раната си. Том се почувства поласкан от тази чест и сърцето му трептеше от особена възбуда.
— Хайде, момче младо! — отвърна разузнавачът. — Внимателно и умно. Ние ще задържим червенокожите. Команчите са силни на конете си, но в бой като този не издържат дълго. Ако атакуват — загубени сме. Ако пък не, ще отстъпят преди залез-слънце.
XIII част
Уили Файър напусна поста на Спрейг върху капрата на една товарна кола — седеше между Джет и жена му. Останалите от групата ги следваха — Фолънсби и Пруит във втората кола, Кетли — в последната.
Докато можеше да вижда Хаднълови, Мили махаше червената си кърпа за сбогуване, а щом приятелите и изчезнаха от нейния поглед, тя обърна лице към прерията, която се разстилаше безкрайно в далечината — пуста и необятна. Тя се облегна на облегалото на капрата с препълнено от отчаяние сърце. Това, от което тя се опасяваше, стана действителност. Любовта, а не някаква надежда й даде кураж да напише писмото, което остави на госпожа Хаднъл.
След известно време Джет й разреши да се отдръпне вътре в колата и тя забеляза, че той направи това, за да може да разговаря тихо с жена си.
Разстроена и унила, Мили лежеше под чергилото на колата, докато постоянният тръс на конете я връщаше отново към бизоновите пасбища. Откъсването й от добрите и любезни приятелки от поста на Спрейг и грубият суров живот, в който вторият й баща я връщаше, беше за нея болезнен и горчив удар. А тъй като в последните седмици беше изпълнена с надеждата за щастие, тя едва намираше сили да понесе страха и мизерията. Тя не мислеше за бъдещето, нито за някакви планове, а живееше само с настоящето и чувстваше как наново я обзема старото, болезнено, фаталистично настроение, което за известно време беше забравила.
Часовете минаваха, дебелият тих глас на Джет не спираше нито за миг. Обедът премина без почивка, както е обичайно за ловците на бизони. Така Джет кара до залез-слънце.
— Четиридесет мили, дявол да го вземе! — каза той доволен, като пусна поводите от ръце.
Искаше или не, Мили трябваше веднага да се залови със стария начин на лагерен живот, с всички свои дребни задължения. Как точно си припомни тя всички тия неща! Очите я боляха от дима на лагерния огън, потискащи и омразни бяха спомените, които той отново събуждаше в нея. Другите две коли пристигнаха с малко закъснение и Мили отново се оказа следена от ястребовите очи на Фолънсби и от полупритворените очи на кривоносия Пруит. Мъжкото и облекло, което подчертаваше хармоничната й стройност, явно привлече погледите на тези мъже. Никой не й говореше. Само Кетли й кимаше дружелюбно. Той изглеждаше замислен повече от всякога.
Избраха място за почивка при един от бродовете на реката, където тази година лагеруваха стотици ловци на бизони, едно обстоятелство, от което Джет бъбриво се оплакваше, тъй като водело до липса на дърва и трева. Вода имаше в изобилие, прясна, студена вода, за радост на пътниците. Джет беше извънредно жаден вероятно под въздействието на рома от Спрейг.
— Донеси още малко вода за пиене! — заповяда той на Мили. Тя взе ведрото и отиде в храсталака под големите, шумящи тополи.
Кетли стоеше на брега и поеше конете.
— Видях ви да идвате и си казах: кое ли е това момче! — каза той с усмивка. — Бях съвсем забравил.
— И аз бях забравила — отвърна тя сдържано. — Не се чувствам добре с тази маскировка.
Кетли взе ведрото от ръцете й, прегази реката зад пиещите коне и започна да гребе вода.
— Няма по-хубаво нещо от водата след пътуване в горещ ден.
— Да, на Джет все не му стига.
— Гърлото му още пари от рома — отвърна Кетли без заобикалки.
Мили не знаеше какво да отговори на това, но благодари на Кетли, взе ведрото, изля малко от водата — за да не се разплиска при ходенето.
— Мили — каза Кетли, — много съжалявам, че трябваше да се върнете при Джет.
Тя се сепна, обърна се, погледна го изненадана от тона му. По бронзовото му лице липсваха грозните бръчки и бледи сенки, присъщи на Джет и другите мъже. И Мили си спомни, че отдавна Кетли й се виждаше по-различен от другарите му.
— Съжалявате? Защо?
— Познавам Спрейг, той е от Мисури. И той ми разправи една история за едно момиче и приятеля му.
Мили се изчерви. Тя разбра веднага какво мислеше той и въпреки смущението си долови в гласа му безкористна симпатия. Тя прикри смущението си. Бързо размисли върху новото положение, тъй като досега се беше намирала в ръцете на Джет и се бе осланяла само на природния си ум и кураж. Може би ще спечели приятелството на този твърд, малко хладен и мрачен човек.
— Това е истинска история, Кетли — каза тя печално, сълзи блеснаха по миглите й. — Страх ме е за момичето.
— Имате пълно основание — отвърна мрачно Кетли. — Той се скара с жена си в Спрейг, тя искаше да го остави. Всички те се напиха и се караха за парите от кожите — за крадените пари, за крадените пари, Мили.
Почти несъзнателно нейните ръце обхванаха лакътя му.
— Кетли, аз съм сред крадци, преследвана от един втори баща, когото мразя. Никакъв приятел, никаква помощ. О, бъдете вие това…
— Пруит идва — прекъсна я Кетли и се обърна към конете. — Внимавайте да не види някой, че говоря с вас.
Мили се наведе над тежкото ведро, отдръпна се от облака прах, който Пруит причини с конете си и забърза към лагера. Очевидно нейното завръщане е предизвикало остро скарване между Джет и жена му. Мили отново се залови за своите работи, обаче за разлика от преди вече съзнаваше положението си сред тези крадци на кожи. Характерът на Джет й беше ясен, както и вината на жена му.
Направените от Кетли разкрития потвърждаваха отдавнашните съмнения и възвърнаха отново куража на Мили, а възможността да спечели този волеви човек за моментите на голяма опасност бе за нея радостна утеха.
Вечерята бе приготвена и изядена. Мъжете, с изключение на Кетли, не бяха така гладни, както
