побягна през едно открито място на каньона и тропащите копита заличиха следите от колата, по които се ориентираше Пийлчак.
Въпреки това затруднение мексиканският разузнавач заведе хората с безпогрешен усет при скоро напуснатото място — лагер на команчите. Те несъмнено бяха подушили планираното настъпление на белите. И тук отново откриха следите от Хаднъловата кола.
Вечерта, когато мъжете седяха край лагерния огън, Том опозна характера на Харкуей, който малко говореше за себе си, но с удоволствие разказваше за Тексас, за бизоните и индианците. Той бе преминал два пъти прел Стекъд Плейн от западната граница, през река Пекос, на изток чак до изворите на Бразъс.
— Ляно Естакадо означава Стекъд Плейн — каза тексасецът. — Това име води началото си от древни времена, когато испанският път от Санта Фе за Сан Антонио бил наричан „палос“, или колове.
Харкуей твърдеше, че Ляно Естакадо приличал на шунка, дълга от север на юг четиристотин мили и около два пъти по-тясна. Това планинско плато прилича на руските степи повече, отколкото други високи плата от Запада. Височината му над равнището на прерията е около триста метра. То е много известно, както обясни тексасецът, с ужасните препятствия, с които трябва да се справя една експедиция от рода на Пийлчаковата.
— Там има пустинни места, които не можеш да обхванеш с око, в други места растат такива гъсти храсталаци от москито, че язденето с кон е невъзможно. Има тесни, дълбоки каньони, които могат да се преминат само на определени места, отдалечени едно от друго на километри разстояния. Това са ужасни проломи, широки и дълбоки, изпълнени с пусти каменни сипеи, непроходими за човешки крак.
На следващия ден привечер мексиканският разузнавач се върна със съобщението, че е открил главния лагер на команчите: една голяма индианска орда лагерувала в един каньон, но че той несъмнено е бил забелязан от стражите.
Това съобщение беше потвърдено същия ден след дълга, мъчителна езда. Една индианска група, достатъчно голяма, за да води стотици коне със себе си, беше напуснала наскоро лагера в каньона и беше изкачила високото плато, за да се пръсне оттам в различни посоки.
Тъмнината се беше спуснала, когато Пийлчак и хората му се върнаха в лагера, гладни и уморени от дългото седене върху седлото. На следващото утро се преместиха десет мили на запад, на едно притулено място, но вече близо до коловозите, които вчера бяха напуснали.
Този ден индианецът осаджи загуби следата на команчите по простата причина, че неясните коловози постепенно изчезнаха. Три дни търсене на разстояние един ездачен преход от лагера не даде никакъв резултат. Трябваше отново да се измести лагерът и този път, по предложение на разузнавача, като се мине през страшно пустинно и диво място, покрито със заплашващи да се срутят отгоре напукани скали, откъдето тръгваха каньони в много посоки.
— Трябва да разчитаме на нашия далекоглед, с които можем да открием индианците, преди те да са ни забелязали — каза Пийлчак.
На следващото утро, когато изгря слънцето и се издигна високо, разпръсквайки сенките, Пийлчак с разузнавачите и няколко свои хора стоеше върху най-високия гребен на скалистата пустош.
Далече и нашироко се простираха разкъсани вълни от кафяви камънаци, подобни на обширно, неподвижно, монотонно море, от което подобно на леко було се вдигаше омара. Тук-там някой ошумен кедър показваше изсъхналия си връх, но иначе никаква зеленина не нарушаваше голата скалист пейзаж. Окото на белия човек срещаше само дивната красота на пейзажа и измамливия характер на неговата далечина, простор и пъстри багри Пийлчак се вгледа с далекогледа.
После даде бинокъла на Стеруел.
— Всички тези проломи водят към един-единствен голям каньон.
— И аз съм на това мнение — отвърна Стеруел, като на свой ред подаде далекогледа на стоящия до него.
— И аз се обзалагам, че команчите лагеруват там.
Том продължително се вгледа в увеличените купища от скали и пропасти и трепет изпълни душата му пред чудесата на дивата природа. До Том стоеше Мечата лапа, индианецът осаджи, така неподвижен и истукан, вгледан в каменистата пустиня, че Том усети странна изненада.
Мечата лапа беше висок повече от шест стъпки, строен и жилав, напомнящ орел. По едрото му сухо лице личаха следи от червени багри. На врата му висеше на връв меча лапа, от което украшение ловците определиха прякора му. В косите му, един сноп косми, стърчаха пера от опашките на прерийни птици. Лъскави стоманени гривни блестяха на китките му. Той беше гол до кръста, до украсената с перли набрана престилка.
— Там — извика той и протегна ръка към далекогледа на Пийлчак, без да отделя втренчения си поглед от предмета, който го държеше прикован. После той вдигна с двете си ръце бинокъла пред очите си.
— Ууг! — извика той. Това беше момент на напрежение за чакащите мъже. Пийлчак смени нетърпението на Стеруел с едно рязко движение на ръцете си. Том почувства как студени тръпки лазят по гърба му и когато индианецът извика „команчи!“, тръпките се превърнаха в горещ огън. Той помисли за Мили Файър.
Мечата лапа държеше здраво бинокъла в силната си ръка, отстъпи встрани и придърпа Пийлчак точно на мястото, където той беше стоял. Изопнатата му напред ръка стърчеше във въздуха, докато тялото му предпазливо се изместваше. Той се опитваше да задържи посоката на далекогледа.
Пийлчак сръчно пое бинокъла, като постепенно го задържа неподвижно.
За чакащите настъпи мъчителна минута. Най-после той каза:
— Дявол да го вземе, той има право. Дори мога да разпозная… Индианци на път — в устието на каньона, в който свършват всички скалисти проломи… Стеруел, погледнете… насочете бинокъла към онзи остър скалист връх, зад високия червен връх — и търсете в подножието му.
Извадени бяха и други бинокли и много ловци можаха за малко да зърнат команчите, преди те да изчезнат.
След късо съвещание ловците се върнаха в лагера. Пийлчак натовари разузнавачите да потърсят някое добре прикрито корито или вход на някой страничен каньон, където ще могат да се приютят конете и колите и да се охраняват от малък брой мъже. Такъв дол се намери за щастие в посока на индианския лагер, няколко мили по-близо до целта. С голяма бързина още преди мръкване беше извършено преместването.
— Отлично — каза Пийлчак доволен. — Ние сме достатъчно отдалечени от лагера им и сме незабележими за тяхната стража, която ще обикаля около лагера им. Това е стар индиански трик — да се язди в кръг около прикритието, като се пресичат подходите на всеки неприятел, който би се опитал да се доближи до него. Много тежка задача е да се надхитри една банда команчи от Стекъд Плейн, но изгледите ни не са съвсем лоши.
С настъпването на тъмнината четиридесет решителни мъже, един мексиканец и Пийлчак излязоха на коне от лагера.
Том Доун яздеше до Мечата лапа, петия от кавалкадата, а след него яздеше Спейдж Харкуей. Никой не говореше. Чуваше се само лекият тропот от конските копита. Оранжевата луна тъжно висеше над скалистата равнина. Вечерницата, приличаща на чуден светилник, се издигаше в бледата синева на източния небесен простор.
Те яздеха ходом или в тръс според терена, докато луната се показа, а звездите започнаха да изчезват. Зазоряването наближаваше. Край една надвиснала скала, където растеше гъст шубрак и можеха да се завържат конете, ездачите слязоха. Двама души останаха на стража, а другите, водени от Пийлчак, тръгнаха пеша след безмълвно пълзящия мексиканец.
След около четвърт миля мексиканецът прошепна нещо и се прилепи към земята на ръце и колене. Пийлчак и хората му го следваха в три редици. Тъй като мексиканецът се промъкваше напред много бавно и напълно безшумно, другите зад него бяха принудени да го следват също така предпазливо, от това напрежение нервите започнаха да се опъват.
