завърза нещо за задната част на колата. Мили чу как той притегна въжетата на бъчонката с вода към колата. Плискането и клокоченето на водата в бъчонката подсказваше, че е пълна.
— Половин бъчонка — мърмореше си той, — това стига за днес.
Тежките му стъпки се отдалечиха, после се чу хрипливото му шепнене и отговорът на жена му.
— Внимавай, те скоро ще се появят. Така лесно няма да се измъкнем, познавам хората от този край. Вземи по-добре пушката си в ръка!
— Ха! — додаде Джет с мрачно съмнение в нея, в самия себе си и в цялото положение.
— Яж и пий бързо — каза тя. — Няма да се бавим с миене — аз съм опаковала моите съдове.
Кафето кипна и водата засъска в огъня. Някой отстрани гърнето от огъня. Мили отново надникна от колата. Настъпваше зазоряване. Зад дърветата още лежаха тъмните сенки, но наблизо беше вече достатъчно светло, за да се разпознават нещата. Джет и жена му бяха седнали и закусваха. Пушката му беше подпряна върху зобната торба. Те ядяха мълчаливо и неспокойно.
И точно в този миг се понесе тих грохот като от далечна гръмотевица. Буря! Така продължително и така странно!
Джет надигна голямата си глава, ослушвайки се като сърна.
— За бога, паника между бизоните! Първа през това лято. Добре, че е оттатък реката.
— Паника! — повтори бавно жената. — Хм… Много ли са бизоните оттатък?
— Не ми харесва тази работа. Те биха могли да раздвижат голямото стадо на отсамната страна. Ние отиваме през прерията за Ред Ривър и дори да имахме два дни преднина, тичащото стадо пак ще ни настигне.
— Това не пречи, Джет — забеляза жена му. — Ще тръгнем, и тук, и там все бизони…
Незабелязано зазоряването беше отстъпило място на дневната светлина. Джетови привършиха закуската си. Каквото трябваше да става, нека става по-скоро. Мили се помъчи да обуздае страха и любопитството си. Сърцето й бързо биеше. Щом погледна от другата страна на колата, тя видя Кетли да стои на леглото си и да наблюдава скришом Джет, под широкополата му шапка самоуверено блестяха очите му като черни дупки. Той кимна на Мили да се скрие, за да не я забележат. Тя несъзнателно се подчини и се смъкна обратно върху одеялото. И после под въздействието на някакъв неудържим тласък тя се премести от другата страна, зад коларското седалище, и оттам загледа навън.
В този момент отнякъде дойдоха Пруит и Фолънсби и тръгнаха към Джет. Мили би се скрила назад, ако крайниците й не се бяха сковали от напрежение. Видът на малкия разбойник изпълни сърцето й с ужас. Фолънсби приличаше на граблива птица, която е готова да се нахвърли върху плячката си.
— Джет, ти не искаш да я караш с добро? — запита Пруит студено и спокойно. — Сигурно имаш намерение да тръгнеш, преди да сме направили дележа.
— Оставям две коли, шест коня и по-голямата част от снаряжението — отвърна Джет намръщено. Той загледа Пруит. Някаква мисъл се мъчеше да се задържи в главата му.
— Трябва да сте доволни, че и толкова получавате — обади се жената.
Пруит се обърна към Фолънсби.
— Чуваш ли я, Хенк?
— Чувам и доста съм я чувал. Тя смени картите — отвърна приятелят на Пруит с рязък тон. В гласа му личеше възбудата, в държането си той беше така бавен и обмислен, както Пруит.
— Говорете с нея — извика Джет, който почувства бремето на една ситуация, която не беше по неговите сили. — Кажете на жена ми.
— Жена ти? По дяволите! В случая госпожа Хардин е толкова твоя, колкото и моя… Ти си страхливо куче, а говориш с мъже, които не са пъзльовци. Всичко друго е без значение.
Джет запроклина с тих, ненавистен глас, сломен в опита си да се противопостави на тези мъже. Ядосан, той викна на жена си:
— Ти ли им каза, че не сме женени?
— Разбира се. Като се занасяш по чернооката си завареница — отвърна бързо тя.
Джет сигурно би я проснал на земята, ако Пруит и Фолънсби не бяха толкова наблизо. Фолънсби студено се изсмя. Пруит пристъпи крачка напред. Държанието му беше равнодушно, но мускулите на лицето му играеха и предвещаваха нещо лошо.
— Джет, каза ли на жена си, че искаш да я изоставиш, за да лапнеш спокойно своята черноока слугиня? — запита дребният бандит с цялата си наглост и подлост. — Ние не сме забравили тази история, а ти тогава не беше пиян.
Лицето на жената стана мрачно.
— Глупости! — извика Джет.
Жената гледаше Джет в очите безмълвно и въпросително.
— Джет е лъжлив, страхлив мързеливец — обясни Пруит. — Той имаше, разбира се, намерение да те замести с момичето. Защото не искаше да я даде нито на мен, нито на Хенк.
— Вярно — потвърди Фолънсби. — Джет лъже, а не ние. Ха! Аз не лъжа, та ако ще да ми подарите и милиони.
Така жената се убеди напълно в казаното. Тя се обърна към Джет кипнала от яд. Той се опита да я заглуши, но тя млъкна едва когато той я раздруса с ръце, както куче раздрусва мишка.
Фолънсби се смееше, а Пруит каза:
— Слушай, Джет, мисля, че можем да те оставим на грижите на тази дама, която заслужаваш. И още един, последен път, преди да те вземат дяволите — искаш ли да делим кожи, пари, съоръжения и прибори, както бе уговорено?
— Не — отвърна бързо Джет. Той беше настръхнал и пълните му с омраза очи гледаха жената, а не мъжа, който го питаше.
— Тогава ще вземем всичко! — извика Пруит високо.
Джет не се стресна, извърна се, погледна Пруит и накрая лицето му показа, че е разбрал всичко. Кожата под русата му брада побледня. Големите му вперени светлосини очи неочаквано се устремиха с дива ярост към Пруит. Той започна да трепери и изведнъж хвана пушката си.
Мили не изпускаше от очи Джет. И сега, при ужасната мисъл за това, което може да стане, тя се хвърли назад в колата, зави главата си с одеялото, сви се и се затъркаля насам-натам. Чувстваше силно душевно сътресение, като че ли биеше мозъкът, а не сърцето й.
Колата като че ли се залюля. Притъмня й пред очите, свят й се виеше. После пулсът и мисълта й бавно се върнаха.
Тя се вслуша. Докато лежеше под одеялото, не се различаваше никакъв шум. Тя скочи и плахо се ослуша. Цареше пълна тишина. Само тихото гърмене от копитата на бизоните отвъд реката постепенно се усилваше. Мили искаше да чуе гласове. Изглеждаше сякаш лагерът е напуснат. Да не би мъжете да са избягали в гъсталака? Слаб плясък в реката непосредствено до брега я накара да потрепери. Нещо беше станало… Тя можеше само да чака, да чака в безпомощен страх.
Изведнъж тя чу до колата тихи стъпки и над перваза се показаха шапката и лицето на Кетли. Той я погледна с очи, каквито Мили никога не бе виждала у друг човек.
— Момиче, наполовина е свършено, но най-трудното иде сега — прошепна той със светли, почти усмихнати очи и като се наведе изчезна от очите й. Той не я окуражаваше, нито й даде указание как да се пази. Неговият поглед и думи я спечелиха като негов смел другар, който може да гледа право в очите на съдбата.
Тихи гласове отклониха потока на мислите й. Някой се връщаше откъм реката. Мили се надигна, за да надникне през перваза на колата. Фолънсби и Пруит приближаваха светлината. Пруит беше цял измокрен до хълбоците и оцапан с кал.
— Можем също да останем тук и да ловуваме, както всички групи — каза той.
— Аз съм против — отвърна Фолънсби.
— О, няма да спорим за това. Все ми е едно.
Те стигнаха до лагерния огън и Пруит разбута с мокрите си ботуши полуизгасналата жарава. Фолънсби взе да суши ръцете си на огъня, макар че утрото беше топло. Мили забеляза, че ръцете му трепереха.
— Трябваше отдавна да свършим тази работа — каза Пруит. — Искаш ли да чуеш моята идея, Хенк. Хайде да минем реката и да отидем към Бразъс.
