— Отлично — отвърна другият. — Ама да сме наясно. Поделихме парите, които Джетовата годеница стискаше. Какво ще правим с останалото?
— Също поравно.
— Дадено. Дай ръка.
И те си стиснаха ръцете.
— Хенк, от две години вършим обща работа и мисля, че сме добра двойка.
— А момичето? — запита изведнъж Фолънсби.
Те стояха с гръб към Мили, която чу този въпрос и наостри уши. Тя се усещаше въоръжена със своята решителност и с невидимата близост на Кетли.
— А, щях да забравя чернооката завареница — извика Пруит и се плесна по челото.
— Да хвърляме ези-тура, или на карти…? — Фолънсби сви човковидната си удължена мутра.
— Не, момчето ми. Ти печелиш винаги. Ще поделим момичето, както и другите работи.
— Добре. Всичко наполовина, на двама ни, така няма да се караме… Виж къде се дяна Кетли?
— Изплаши се хлапакът. Той още тича из прерията.
— Виждаш ли, Анди, личи, че мразиш янките.
— Селски хлапак! — отвърна Пруит с безразличие.
— Остави селския хлапак — отвърна другият. — Не зная какво става с него, но той не ми харесва. По- добре да му дадем един кон и един вързоп и да го пуснем да си върви.
Пруит обмисли за миг това предложение и поклати намръщено глава. Тази идея не му харесваше, той в това време измисляше нещо друго. Мили чу бързи, леки стъпки, Кетли изскочи иззад колата с револвер в дясната си ръка. Фолънсби го видя пръв и уплашен нададе вик. Пруит го последва.
— Добър ден, господа! Фолънсби кипеше от гняв.
— Анди! Аз си знаех!
Пруит не помръдна, лицето му остана неподвижно, той процеди:
— Кой си ти сега, по дяволите?
— Не е важно — отвърна важно Кетли, като бавно крачеше към тях с насочено оръжие. — Но ако ще ви достави удоволствие да ме познаете в последния момент, можете да се поклоните на Сем Дейвис.
— Ах! Някогашния приятел на Юнгерс — отвърна Фолънсби и стана бял като тебешир.
— Смятам, че съм виждал всякакви мъже — рече Кетли с рязък тон, — но никога не съм чувал да се дели младо момиче.
Това не подейства на Пруит така, както на Фолънсби. По-важното за него беше насоченото към тях оръжие, което ги държеше безпомощни, и това определяше действията му. За кратък миг той сведе очи от Кетли — знаеше, че е безсмислено да се говори. Цялата му мисъл имаше една цел: очите на Кетли — от тях да разбере неговите намерения. Той избра един миг, когато Кетли се замисли, и като светкавица измъкна револвера от пояса си.
В тази секунда оръжието на Кетли изгърмя. Куршумът събори Пруит на земята.
— Бързо, Хенк! — извика той с див, яростен глас, после захвърли празното оръжие, което беше забравил да напълни, и се повлече към пушката на Джет, за да я докопа.
Мили виждаше само Пруит, но чу втория изстрел на Кетли и глухото строполяване, когато Фолънсби падна. Той не продума нито дума. Движенията на Пруит бяха по-бързи от погледа на Кетли — така бързи, че Кетли не можа да види как той сграбчи пушката на Джет и залегна зад торбата със зоб. Той скочи и с изключителна ловкост успя дори да стреля срещу Кетли, който пък в същия момент стреля в гърдите му с револвера си. Пруит отстъпи назад, изпусна пушката, разпери ръце, като че ли щеше да се строполи на земята. Диво беше изражението на лицето му. Стъпка по стъпка той се движеше назад и накрая падна гърбом във водата на реката. Силен плясък и последва изчезването му.
Мили се огледа с широко отворени очи. Дълбоко мълчание. Гърдите й ще се пръснат. Ужасното напрежение премина и тя погледна към Кетли. Той лежеше на земята край лагерния огън. Ръката му пусна димящия револвер. Мили скочи от колата и изтича при него.
Тя коленичи. Шапката му беше паднала от главата, тъмни сенки играеха по лицето му. Бурята изглежда загасваше в очите му.
— О-о, Кетли!
— Бъдете щастлива — прошепна той. Устните му побеляха, миглите му затрепериха. Треперещото му тяло замря. Куршумът го беше улучил в гърдите.
— Боже мой, ужасно!… Той е мъртъв. Всички са мъртви. Аз съм сама. Отиде си… храбрият Кетли. Той ме спаси… Но какво да правя, какво?!
Отчаяният монолог на Мили беше прекъснат от рязкото цвилене на един от конете, които бяха привързани към колата. Това беше цвилене, което известява или приближаваща буря, или пристигане на някой кон. Див и силен беше отговорът от другата страна на реката.
Мили скочи, за да погледне през гъсталака и стъблата на тополите, трепереща от радост. Обаче радостта й изведнъж премина в ужас, като видя яздещи индианци да преминават реката. За миг Мили се скова, огледа се наоколо и се почувства как се смразява от ужас. Тогава у нея пламна желанието за живот, кураж, който досега се таеше в нея за решителните часове. Тя се качи на капрата на колата и вдигна високо поводите.
Инстинктът я подтикна към бягство. Тя нямаше повече време да мисли за друго средство. И неспокойните коне не се нуждаеха от специална подкана. Те се впускаха в тръс, мъкнейки след колата и завързаните ездитни коне. Впуснаха се през просеката в шубраците и вече мъчно можеха да бъдат удържани. Нямаше път, но конете следваха посоката на отъпканата от по-рано трева. Провираха се през храсти и прескачаха повалени стъбла от дървета. Клони се удряха в лицето на Мили, за миг очите й бяха заслепени. Щом отново погледна, конете не бяха вече по просеката между храстите и гъсталака. Тя не знаеше в каква посока се бяха отклонили. Но тя запази ориентацията си за главната посока: отдясно беше течението на реката, отляво — прерията, главните пътища на бизоните и лагерите с ловци.
Тя трябваше бързо да излезе на открито. Ако индианците не бяха чули тръгването й, щеше да мине дълго време, докато в гъсталака намерят следите от колелата.
„Ах, конят пак изцвили!“ Смелият й дух отпадна, тя отпусна поводите на конете. Животните ускориха бягането си, но нямаха желание да избягат. Те искаха да излязат по-скоро от гъсталака, като си пробиха път през няколко храсти и висящи растения. Мили полагаше огромни усилия, за да не падне от капрата.
Скоро излязоха от най-лошата част на гъсталака и Мили забеляза сред дърветата светли петна, но изглежда, че посоката беше изменена. Конете сами определяха посоката. Нейните усилия да отклони здравите им вратове в желаната посока останаха напразни. Животните бягаха право към откритото пространство. Но щом излязоха на широко място, Мили видя, че се е мамила, както и самите коне. Това беше една широка гола ивица пясък, легло на странична река от Пийс. Тук конете забавиха хода си, но скоро пресякоха пясъчната ивица и навлязоха в крайбрежните храсти.
Тук, сред прах и пъстри сенки, удряна в лицето от шибащи клони, Мили загуби всякакво чувство за ориентация. Тя долавяше колко опасно може да бъде това, но не се отчайваше. Спасението идва винаги в последния момент, защо и този път да не се случи същото?
Изведнъж сърцето й спря да бие. Някакво глухо пращене в храсталака и — един грамаден, кафяв бизон изскочи отпред, пресече пътя й, като изчезна наляво. Мили се съвзе за малко. После пак шум и трясък, малко по-далече. Бизони се провираха из храстите.
По-шумно от чупенето на клоните, тропането на колата и конете се долавяше някакво тъпо бумтене.
„Паника!“ — извика тя със страх.
Конете чуха нейния вик и това ги накара да се раздвижат, може би близостта на изскачащите бизони беше причината те да ускорят ход и съвсем да объркат посоката. Пътят наляво ставаше все по-непроходим, а многобройни препятствия се изпречваха пред конете в противоположна посока. Съвсем неочаквано те изскочиха от храсталака в откритата прерия.
Мили беше учудена и изплашена. Дебел облак от прах покриваше равнината, така че можеше да се види само на една миля далече, а стадата от бизони се губеха в едно кафяво, разкъсано на части множество. Те буквално течаха като грамадна река в една посока, с постоянно подскачащи вълни-гърбици. Трополенето ставаше все по-силно, въпреки че звучеше глухо и отдалечено, и идваше от онази прашна
