му. Подражавайки на лудата храброст на индианците, Том се показа безстрашно и удвои изстрелите си. И когато се сви назад, принуден да потърси прикритие, измъчван от втората си рана, той усети силата на нападението.
Команчите бяха напреднали, прикрити зад димната завеса, която обвиваше бойното поле.
— Спрете огъня! Бъдете готови да посрещнете атаката! — извика Пийлчак с висок глас.
Бумтенето на крийдмърите занемя, така че гърмежите на индианците ясно се чуваха. Техните уинчестъри изтрещяха в общ залп и един куршум свирна в скалистия корал. Изглежда, че индианците бяха хвърлили главните си сили към западната страна, между позицията на Стеруел и тази на Пийлчак. Това даде повод на водача да придвижи хората си на една линия с малкото укрепление на Том. По-чест и по- ожесточен ставаше огънят на индианците. През синята мъгла от дим и изпарения Том видя да припълзяват неясни фигури, бързи като привидения. Това бяха команчи, които напредваха от прикритие към прикритие, прибягвайки от една скала до друга. На Том му се стори, че сърцето му ще изхвръкне. Ако индианците разполагаха с повече бойци, щяха да направят кървава баня на Пийлчаковата група. Но при тази мисъл на Том огънят изведнъж спря. Последва странна тишина, изпълнена с напрежение.
— Внимавайте! Сигурно готвят някоя хитрост! — предупреди Пийлчак хората си.
Ето, че индианците отново откриха огън с един силен залп от невероятно близко разстояние. Пийлчак извика някаква заповед, която не се разбра от гърмежите на пушките, но чиито смисъл мъжете схванаха по интуиция. Тежките пушки за бизони отговориха със своя трясък. В последния миг огънят стана така чест и ужасен, че се сля в ушите на Том в непрекъснато бумтене. Той видя през дима как индианците стремглаво атакуват и започна да стреля непрекъснато, така че цевта на пушката му се нажежи. По-силно от гърмежите се понесе особеният гърлен вик на команчите. В този миг гъст дим забули полесражението, едно преимущество за червенокожите. Крийдмърите гърмяха без прекъсване, както и преди, а техният мощен хор звучеше като смъртна присъда над безумния кураж на команчите. Може би те не са разчитали на толкова силна група и такъв отпор. Бойният им вик се извиси до рязка височина и изведнъж секна и с него веднага замряха и пукащите залпове. Тогава Пийлчак заповяда на хората си да спрат огъня.
Том видя как старият белокос ловец от прерията се повдигна и разгледа покрития с дим склон и след това залегна отново.
— Измъкват убитите и ранените си — каза той. — Те са разбити и трябва да ги преследваме чак до конете им.
— Вярно — отвърна Пийлчак. — Но да почакаме да разберем какво става.
Том не можеше да види нищо от отстъплението, ако въобще се касаеше за отстъпление. Димната завеса постепенно се отделяше от скалите и бавно се заиздига нагоре. Мъжете, облекчени от досегашния натиск, реагираха всеки според характера си. Новаците в индиански бой като Том мълчаха и останаха да лежат на земята. Джек Девин се оплакваше, че не е свалил нито един команч. Старият ловец от прерията настояваше пред Пийлчак да предприемат преследване на индианците. А щом затихна всякакъв огън от вражеска страна, Том чу отблизо високо провикване:
— Харкуей-й-й — се понесе викът на Пийлчак и отговорът бързо отекна. След малко пристигна Харкуей с хората си, за да се присъедини към Пийлчак. Те горяха от нетърпение.
— Надолу — те бягат, шефе — каза запъхтян Харкуей.
— Може да е някаква хитрост — отвърна предпазливият разузнавач. — Ще се промъкна напред и ще видя как стои работата.
Том се отдръпна малко назад от позицията си и опипа схванатите си крайници. Ризата му беше подгизнала от кръв. Оказа се, че втората му рана не беше особено тежка, макар да го безпокоеше външно. Той накара Девин да я превърже с кърпа през рамото и плешката.
Още няколко такива драскотини и ще станеш стар пионер, Том — каза сухо той.
Том търсеше подходящ отговор, когато Пийлчак тичешком се върна обратно.
— Победата е наша! — в сивите му очи проблясваше горделиво пламъче.
— Ако убием стария главатар Черния кон, това ще бъде първата победа на белите в тази битка за бизони. Тогава ние, ловците, ще свършим това, което войниците не можаха… Вие, Харкуей, останете с двама души, за да охранявате ранените. Всички други да вземат резервни патрони и да ме последват.
Том също пъхна ръка в торбата с патрони и се нареди във веригата зад разузнавача. Щом преминаха зоната на барутния дим, те видяха как индианците изчезват зад ръба на скалата. В дълбочината на каньона усилено се стреляше и бумтящите изстрели показваха, че крийдмърите бяха в действие. От посоката на стрелбата Том заключи, че Стеруел беше сменил позицията си. Но това можеше да се потвърди едва когато се стигне до ръба на скалата. Пийлчак отначало напредваше предпазливо, после по-смело и накрая започна да тича.
— Пръснете се и ме следвайте, бързо! — извика той назад.
Том беше зад Джек Девин, няколко крачки по-назад, и си постави за задача да тича през неравната местност и пръв да надникне от ръба на скалата. Тук той завари Пийлчак с неколцина от хората му да разговарят оживено с поглед, впит в долината. Гърдите на Том дишаха като мех, той беше горещ и запотен. Ободрителен трепет мина по цялото му тяло. Команчите отстъпваха. Без всякакво съмнение. Очевидно това беше едно редовно отстъпление, верига от бойци прикриваха ариергарда. Някои мъкнеха или носеха ранени и мъртви, други събираха и подкарваха конете, а главната маса беше събрана в средата на лагера, излъчвайки страх и омраза.
Един след друг, както пристигаха, Пийлчаковите хора се присъединяваха към групата на скалата.
— Стеруел е имал добра идея — обясни Пийлчак. — Вижте. Той е изместил позицията, така че още владее изхода и едновременно да стига лагера.
— Слушайте, хора, запомнете това. Щом дам заповед, ще атакуваме долния хълм. Десетина скока, после приклекни и стреляй. Пълнене, огън и така нататък. Посока — купчината камъни отсам Стеруеловата позиция.
Подробното разпореждане разузнавача бе последвано от мълчание. После поясите се притегнаха, затворите се напълниха и механизмите на крийдмърите затракаха. Том беше готов, чакаше заповед, цял треперещ и благодарен за кратката почивка. Пийлчак и старият ловец от прерията стояха един до друг и проницателните им очи кръстосваха индианския лагер. Слънцето клонеше ниско към западната скалиста стена и постепенно отслабваше горещото си излъчване. Каньонът изглеждаше запълнен със златиста светлина и синкава омара, през който се забелязваше суматохата: бързо тичане, коне, индианци, смъкващи се палатки, бъркотия — една пъстра картина на бягството. Ариергардът на индианците се прибираше бавно в средата на лагера. Техните коне се събраха и бяха готови за бягство. Том се мъчеше да открие в тази маневра замислите на някой хитър индианец. Но всичко подсказваше, че паниката не е далече. Команчите понесоха големи загуби в боя, както показваше броят на ранените. Отсрещният склон на каньона вече се покриваше с понита, които влачеха дървени шейни.
Неочакваното притичване на ариергарда към конете беше сигнал за Пийлчак.
— Мъже, напред! — извика той грубо и скочи надолу по склона.
В следващия миг хората му се спуснаха след него, с дяволски викове, с размахани оръжия. Том беше доста напред, веднага след Пийлчак и Девин.
Под тежките им ботуши се откъртваха камъни и се търкаляха надолу по склона. Из лагера заскачаха бели облачета и последва пукотът на уинчестърите. Обаче Пийлчак бързо реагира и вдигна крийдмъровата пушка до бузата си. Другите сръчно последваха примера му. Един, два, три бумтящи изстрела, после общ залп. В лагера настъпи истински ад. Всякакъв ред изчезна в обща луда смесица. Пийлчак скочи, давайки прегракнало заповед, на която неговите хора отговориха с мощен, тържествуващ вик. Те се носеха надолу по склона, опиянени от своята храброст.
Стеруел и неговите хора, които бяха видели паниката в индианския лагер, напуснаха прикритието си и също предприеха спускане към долината.
Когато Том и другарите му стигнаха дъното на каньона, всички индианци бяха на коне, като главното ядро имаше намерение да се изкатери на отсрещния склон. Но те направиха опит за пробив към изхода на клисурата. Това означаваше, че трябваше да скъсят разстоянието от тях до Пийлчаковата група. Обстоятелство, което изглежда не ги плашеше. Жилавите им расови мустанги минаха в бърз галоп, като всеки ездач насочваше пушката си към врага.
— Спрете! — изрева Пийлчак. — Ако ви нападнат, търсете прикритие зад скалите.
