смекчава и всяко движение остава невидимо. Ние дори не знаем дали стадото е много отдалечено… Я да препуснем натам.
Те извиха конете и препуснаха в бърз галоп, който скоро смениха с бърз ход. Разузнавачът яздеше на изток, изви към реката, а Том изостана четвърт миля назад, тъй като конят му беше по-слаб. Особено чувство те обзема, когато бягаш от невидима опасност. По време на ездата той не чуваше нищо друго освен ритмичните удари на подковите и свистенето на вятъра. Забеляза, че посоката, която избра Пийлчак, беше малко по на изток от средата на черния буреносен облак. Далеч надясно се показваше безкрайната лента на крайбрежната зеленина.
Когато Том отново погледна към водача си, видя как Пийлчак спря коня си, скочи от седлото и легна на земята. Той знаеше, че Пийлчак слага ухо на земята, за да се вслуша. Беше ли положението така сериозно?
Пийлчак остана да лежи един миг, надигна се бързо и с един замах скочи върху седлото. Вместо да продължи ездата, той се спря с устремен на север поглед. Том го настигна.
— Какво има, Пийлчак?
Разузнавачът вдигна рамене.
— Работата изглежда ужасно лоша.
— Защо? Не виждам и не чувам нищо.
— Виждате ли жълтия прах надясно от черния облак? Виждате ли? Той се движи! Страхувам се, че ако яздим в тази посока, пътят ни ще бъде откъснат и ние ще трябва да се хвърляме в реката.
— Сега чувам едно леко бумтене — каза Том.
— Да. Но което ме изуми, е прахът… Сега тихо и ме оставете да помисля. Ако поне малко познавам прерията, ние сме вкопчени в клещи. Трябва да опитаме невъзможното — и то бързо.
Том се загледа в ниския жълт облак от прах. Да, той се движеше много бавно и започваше да се разширява надясно. Върху фона на пурпурното не е се надигаше нещо заплашително, бумтенето се превърна в далечен трясък, който непрекъснато изпълваше ушите, макар да не беше много силен. Това беше неясен шум, можеше да долита от близко или от далечно разстояние и не се поддаваше на проверка с очите.
Изведнъж стана много задушно. Том изтръпна. Обърна се към Пийлчак. Разузнавачът седеше върху танцуващия си кон, изпънал глава напред, протегнал врат, вслушан в далечината. Изведнъж трепна като ударен.
— Доун, вижте! — извика той с глас, който Том никога не беше чувал от него. Гласът му издаваше приближаването на някаква заплаха. Том се раздвижи неспокойно. По хоризонта на прерията се показа една черна верига от подскачащите тела на бизони. Над тях се носеше жълтият прах, вече по-висок от пурпурния гръмоносен облак. Стадото се изливаше от гребена на възвишението като огромен порой, пръснат нашироко, черен и буен. Щом се появи стадото — хоризонтът на запад бързо потъмня. Като черен дим се разстилаше идващото стадо.
За миг Том се вгледа в това зрелище изумен, скован от учудване, после почувства как кръвта му кипна. Голямото стадо в паническо бягство на не повече от пет мили разстояние!
— За бога, ние сме в клопка — извика Пийлчак прегракнал. — Имаме само едно спасение, Том, последвайте ме и яздете, колкото можете по-бързо.
Той пришпори коня си, извърна го и се впусна бързо към брода на реката. Том летеше след него, той забеляза, че конят му, подплашен от страшния шум, може да настигне Пийлчаковия вихрогон. Те бягаха точно от източния фронт на стадото. И докато имаха впечатление, че бавно се отдалечават от трептящата маса, шумът отдясно нарастваше.
Бързият като стрела кон на Пийлчак започна да излиза още напред. Старият разузнавач яздеше, както не бе препускал и пред команчите. Том си спомни за необикновения страх на стария прериен ловец от паника сред бизони. Тя била ужасът на равнината, по-страшна от прерийния огън. Команчи можеш да победиш, огън можеш да избегнеш или да го спреш с друг насрещен огън, но паниката на бизони е едно мачкащо море, по-бързо и по-ужасно от чумата. С шпори, юмруци и викове Том подканяше коня си към най- голяма бързина, така че разстоянието между него и Пийлчак не се увеличаваше.
Двата коня препускаха в луда кушия, напрегнати до краен предел. Край ушите на Том свиреше вятърът, отхвърляйки го понякога назад върху седлото. От двете страни назад се движеше сивата прерия, неясна, сливаща се, през която те като че ли хвърчаха. Коритото на реката не се виждаше, мярнаха се скалите при брода. Намерението на Пийлчак беше ясно. Първоначално Том мислеше, че разузнавачът ще направи опит да премине реката преди стадото, но сега той се насочваше към издигащите се скали. Това намерение на Пийлчак предизвика нови опасения у Том. Ако конете не се спънат, те биха могли да достигнат до мястото за прикритие.
Така те летяха натам. Сивите скали изглеждаха така близко, прерията водеше към тях, разстоянието се скъсяваше. Пийлчак се извърна. Изгорялото му лице сияеше. Той махаше с ръка.
— Кураж! Опасността не е отминала, но сигурността е близка.
После разузнавачът се изправи назад, изправи коня на задните му крака, които се плъзнаха малко напред и накрая спря. Том вече забеляза синкавата вода. Зад него тътнежът се чуваше откъслечно, тъй като свиренето на вятъра изпълваше ушите му. Той не смееше да се обърне.
Препускащият кон се спъна, отново се изправи и се впусна към голия, скалист връх. Том задържа с всички сили поводите, повдигна беснеещия кон, но не можа да го удържи на едно място. Пийлчак стоеше на около три метра над брега и беше слязъл от коня си. Том скочи от седлото точно когато конят му забави крачките си пред първата скалиста тераса.
Той се покатери бързо нагоре при Пийлчак, водейки коня след себе си. Разузнавачът сякаш му викаше нещо, но гласът му не можеше да се чуе. Височината на скалата беше около петнайсетина метра, достатъчна, за да раздели на две стадото. Той отпусна поводите и се заразхожда, обзет от страх и учудване.
Щом видя прииждащия поток от бизони, първата му мисъл беше, че те се намират още на доста голямо разстояние, на около четиристотин метра, и че въображението му беше скъсило много това разстояние.
Като омагьосан гледаше Том, прикован до скалите. Ако бяха се впуснали в сляпо бягство пред тази настъпваща маса бизони, те щяха да бъдат застигнати и премачкани от тях. Какъв достоен край за ловци на бизони! Жестоки ловци на бизони, жадни за пари, които не заслужават никаква милост. Все по-близко се надигаше вълната от глави, клатещи се рога и тропащи копита. Все по-близо и по-близо. Гърмящото стадо!
Изведнъж Том като че ли оглуша и му се зави свят. Мощният напън, величествен и неудържим, на тези вбесени животни разтърси земята. Скалите под краката му започнаха да треперят. Като че ли скалата не беше достатъчно здрава. Том усещаше това чудно разтърсване и ужасът му се усили.
Замаян, Том очакваше, че първите редици от бизоните, щом стигнат до скалата, ще я залеят като порой или ще се разделят встрани. Този миг трая цяла вечност. Пийлчак хвана ръката на Том и двамата се вкопчиха здраво един в друг. Като че ли земята под тях се продънваше. Вълнисти глави подскачаха и се люшкаха, рога се движеха, святкащи очи и хиляди, хиляди копита в непрекъснато трополене — настъпи ужасният миг.
Рунтавият порой се раздвои пред скалата и две течения от кръгли гърбици се заизливаха като река през улеи.
Том падна на земята, сломен от напрежение, от постоянното тресене на земята под краката му, от ужасното блъскане по тъпанчетата в ушите му.
Като че ли настъпи нощ. Вихрушка вдигна праха над реката и на мястото на жълтото прашно було се изправи стена от пороен дъжд. Огнени светкавици заиграха сред тъмнината. Но небесните гръмотевици се заглушаваха от гърмежа на стадото по земята.
Пийлчак дръпна Том под един перваз на скалата, за да се запазят от поройния дъжд, изсипващ се като от ведро. Часовете минаваха и още не спираше преминаването на стадото. Дъждът спря, небето се разведри и по-ясно се очерта черната покривка, която наметната върху прерията и реката. Навсякъде бизони, бизони, с изключение на небето. И тогава слънцето изскочи иззад облаците.
Най-после дойде моментът, когато редиците се поразкъсаха. Слухът на Том започна да се възвръща. Оглушителният гърмеж постепенно затихваше, когато последните групи от стадото прекосиха реката и
