но върхът беше изчезнал.
Напълно изтощен, с преуморени мускули и воля, Том залегна на няколко крачки от левия край на скалата, повдигна се на колене и подаде глава над ръба на камъка.
Нещо изсвири край него като остър вятър. Той почувства слабо разтърсване, последвано от пареща болка в гърба. В същия миг се чу ехтящият гърмеж на пушка. Със светкавична бързина Том огледа местността пред заслона си. Един полугол индианец, червенокож, гъвкав като змия, беше стоеше с диво, жестоко изражение.
Със затаен дъх и изненада Том легна на земята. В него отново пламна волята за борба, сграбчи пушката и натисна спусъка. Чу се метален плясък. Куршумът на Том беше ударил неприятелската пушка в затвора и беше я счупил.
Индианецът се задъха и залюля. Той погледна пушката си и я захвърли на земята. Кръв течеше от устата му. Тъмното му лице беше ужасно за гледане. Той се залюля, измъкна ножа си и се втурна към Том. Страшна омраза пламтеше в погледа му. За миг Том застана като вкаменен. Индианецът светкавично се нахвърли с ножа си. Том отскочи настрана, готов да посрещне нов удар. Вместо ужас обхвана го страшна ярост. Той нямаше време да напълни отново пушката, а я сграбчи за цевта, като сопа. Ударът му не срещна целта, а бе замахнал толкова силно, че почти изгуби равновесие. В последния момент той се изправи и видя как индианецът се хвърля с ножа върху него.
Лявата ръка на Том сграбчи бързо като светкавица замахналата китка и здраво я задържа. После опита с дясната ръка да замахне с пушката, но индианецът отби удара и хвана пушката.
Том се мъчеше с всички сили да отстрани ножа от тялото си. Той беше забелязал, че на негова страна е предимството: кръв течеше от рана във врата на индианеца. Близостта на тази рана, ужасното положение в борбата, несломимата храброст на червенокожия му враг — всичко това беше твърде много за Том. Нервите му едва издържаха.
Изведнъж тялото на индианеца се преви от последния пристъп на силите му толкова силно, че Том го изтърва от ръцете си. Обаче щом се отскубна, индианецът загуби сили и мускулите му отпаднаха. Сърдитото му лице също неочаквано се вцепени. Ножът издрънка на земята. Той се олюля и падна на земята.
Том се наведе над него. Индианецът беше все още в съзнание. После в тъмните му очи омразата застина в тъпа празнота. Том го гледа, докато се увери, че пред него лежи мъртвец.
Приведен към земята, Том се огледа наоколо и зърна отново целта си. Тогава затича бързо, колкото му позволяваха силите, и скоро стигна червения връх. Не намери скривалището на конете, докато Джек Девин не го забеляза и му извика. Замаян, Том се наведе над пропастта и погледна в клисурата, в която бяха прикрити конете.
— Ей, ама вие сте целият в кръв! — извика Джек и скочи от скалистия сипей, на чийто връх беше стоял на стража.
Вторият страж, Ал Торндайк, се появи от другата страна на клисурата.
— Ранен съм — измърмори Том, — сигурно не толкова лошо… Бързо, момчета, идвам за вода. Превържете ме. Трябва да бързам.
— Ние ще те придружим — каза Девин.
Те смъкнаха ризата на Том от тялото му, цялата в кръв и червена като знаме. Том трепна, когато един от двамата докосна с пръсти раната на гърба му.
— Не е така лошо. Ал, дай вода!
Двамата мъже измиха раната на Том и я превързаха с кърпа.
— Вие ще останете при Ал — каза Девин. — Аз ще занеса вода на нашите хора.
— Ха, не мисля да оставам тук — извика Торндайк. — И аз искам да опитам тази борба!
— Чуйте стрелбата! Разпознавам гърмежа на крийдмъровите пушки, прекъсван от острия залп на уинчестърите.
— Не трябва да ви вземам със себе си — протестираше Том.
— Няма значение. Какъв смисъл има да се крием тук. Ако ни открият команчите, ние не можем да защитим конете. Ще бъдем загубени. А там можем да се бием.
Логиката на Девин беше неоспорима и Том се отказа от по-нататъшни възражения. Тримата взеха по две шишета с вода и пушките и тръгнаха бързо на път.
Том водеше. Отначало напредваха бързо, докато наближиха мястото, откъдето трябваше да се навеждат и снишават. Тежките шишета с вода, които висяха на вратовете им, се залюшкаха насам- натам.
Том достигна до мястото, където се беше бил с команча, и приклекна. Девин и Торндайк го задържаха. Индианецът лежеше вдървен, с облещени очи и разперени ръце.
— Момчета, ще взема пушката и пояса — каза практичният Девин.
Том се зачуди, че Девин иска да се обременява с тия неща, но набитият, къс човек изглежда беше силен за такова изпитание. Скоро Том легна плътно до земята и запълзя като змия. Сега разбра колко добре направи, че бе означил пътя си с малки камъчета. Той водеше с десет фута пред Торндайк, който държеше същото разстояние от Девин. Трябваше на всеки няколко минути да спира, за да си почива. Дробовете му издържаха на напрежението, но мускулите му бяха слаби. Но той беше сигурен, че ще преодолее разстоянието — прясната вода го беше ободрила.
Когато Том спираше, другарите му го застигаха и правеха някоя забележка. Те не бяха очаквали, че ще се наложи да се намесят в боя.
— Том, вие изглеждате ужасно изтощен — прошепна Девин при едно поредно застигане. — Съвземете се, нашите хора се нуждаят от нас.
След това напомняне Том се отказа вече от почивките, но забави движението, за да пести изтощените си сили. Те настъпваха в зона, изложена на огъня на индианците, и изведнъж един куршум надигна прах близо до Том. Той се дръпна назад. Друг куршум откъсна парче плат от шапката му. Това го накара да се опита да се закрие зад един каменен блок. Опитът успя и Том се извърна, загрижен за другарите си. Джек Девин беше коленичил на открито с вдигната пушка, която в момента избълва дим и огън. Лицето му беше черно, очите му святкаха.
— Този хлапак не го бива за нищо — извика той яростно. — Напред, Том!
И така те най-после достигнаха мястото, замъглено от дима на гърмежите, което определяше позицията на Пийлчак.
— Хе, тази работа не ми харесва — каза Девин. — Ами ако ни вземат за червенокожи?
Но Пийлчак беше достатъчно умен водач, за да не допусне такова недоглеждане. Той беше в предна позиция и напрежението на строгото му лице изчезна при появата на Том и другарите му.
— Том, добре я свършихте — каза той. — Тук е истински ад. Бягайте бързо при Ари и Робъртс.
Под едно чергило, което Робъртс беше стъкмил от риза и пръчка, лежеше младият мъж. Робъртс поздрави Том с прегракнал хрип. Очевидно почти беше загубил гласа си. Лицето на Ари беше бледо и влажно от пот. Когато Том му повдигна главата, той отвори очи и се опита да заговори, но не успя.
— Ето вода, Ари — и задържа шишето до бледите устни на момъка. Досега Том не знаеше колко скъпоценна може да бъде водата. Той гледаше как Ари пие и долови благодарност в усмивката му.
— Много ти благодаря, Том — прошепна Ари и се отпусна назад с особено изражение на лицето. Той притвори очи и се унесе. Състоянието му не се хареса на Том, но в момента той не размисли върху това. Робъртс подаде шишето на другия ранен и чак тогава задоволи своята жажда.
— Ах! — извика той с дълбока въздишка. — Това беше всичко, което исках.
Том залегна на онова място, което си беше избрал преди изпращането му, и което му даваше възможност най-добре да следи борбата във всичките й подробности. Изминаха няколко секунди без стрелба от крийдмърови пушки или уинчестъри. Над всеки каменен блок се вдигаше по едно бяло облаче от дим. Том бе крайно изтощен, а раната му го болеше непоносимо. Слънцето печеше жарко. Пушката пареше като огън в ръката му. Но щом забеляза един индианец, той забрави мъките си. Безмълвно, с яростна решителност той започна двубой с прикрития враг. Там блесна цев на пушка, другаде се мярна черна глава или кафяво пълзящо петно, а над главата му свиреха куршуми и вдигаха прах от скалите.
Постепенно яростта на борбата се засили, докато от страна на команчите се разрази луда стрелба, а обкръжените им оказваха отчаяна съпротива. Сега Том се убеди, че сражението и свързаните с него опасности бяха взели ужасни размери. Първият признак за това беше една нова, пареща рана върху рамото
