преумореното й тяло. Тя упорито продължаваше да се осланя на решението си от първите дни на опасното си пътуване. Хапна малко и се смъкна в колата, без да се страхува вече от нощта, но така уморена, че й се искаше да умре.
Слънцето я събуди. Верните й коне я поздравиха с радостно цвилене. И волята да продължи борбата надделя. Тя свърши механично утринната си работа, болното й тяло едва я слушаше. Прерията изпускаше пара от горещината. Тя трепереше, стряскаше се и се замайваше под стоманеното, жарко небе. Мили затвори очи и задряма с поводите в ръка; събуди се от друсането на колата и тряскането на колелата по камъните. Гръмотевици ехтяха по небето, облаци закриваха слънцето. Тя караше колата сред буря, тъмна и вихрена, със студени, шибащи дъждовни капки и раздиращи светкавици и гръмотевици, която бавно затихна. Мили беше мокра до кости и се почувства съвсем ободрена. Огненият обръч, който стягаше главата й, се разхлаби. Конете спряха до една малка вада и пиха от прясната дъждовна вода.
На следващото утро тя намери един отдавна неизползван от бизони брод. Следите бяха стари, но видът им събуди заспалите й надежди. И пътуването продължи, миля след миля, сиво и монотонно, като през някакво мъртво море. После — през зона, осеяна с трупове на бизони, и гърдите й се изпълниха с удивление, надежди и хиляди смесени чувства. Къде беше тя? Петдесет, сто мили отдалечена от Стекъд Плейн и все пак загубена. Черни и изсъхнали изглеждаха труповете, призрачни купчини от кости и кожа. В продължение на десет мили тя минаваше през този пояс на смъртта и разложението, но никаква следа от подкова или кола не успокояваше отчаяния й поглед.
Мили беше загубила всякакво чувство за време, за часове, за дни. Слънчев залез, лагеруване край вода, черна нощ с дотегнали й звезди, измамливо разсъмване, ден с безкрайни мили път и обгарящо слънце, бели коне, които вечно се движеха в тръс, нощ, тъмнина, отново дневна светлина и ужасни мъки поради изтощението.
— Какво е това? — извика Мили и широко отвори очи.
Тя лежеше по гръб в колата — беше паднала в безсъзнание от капрата. Спомни си, че беше ранно утро. А сега слънцето беше високо в небето. Колата трополеше и се люлееше в странния припев: трик-трак, трик-трак, трик-трак. Копитата на конете чукаха по твърдото отъпкано шосе. Сънуваше ли? Тя затвори очи, за да се чуе по-добре. Трик-трак. Да не би да е измамна представа на уморените от природните звуци уши.
„Шосето, шосето“ — промълви гласно Мили. С мъка се надигна. Както преди, сива и безкрайна прерия, но разделена чак до хоризонта от бяло, твърдо шосе! Конете вече не се нуждаеха от управляване, от подпомагане, от подкана. Те знаеха, че са на път за дома. В непрекъснат бавен тръс те вървяха, изминавайки миля след миля. Единият куцаше, а другият имаше една увиснала подкова, но това бяха дреболии!
По шосето за форт Елиът! Ляно Естакадо се показваше в далечината с целия си примамлив пурпур; сив и тайнствен се извисяваше планинският масив със сенчести проломи, скали и каньони.
Мили се насили да хапне и пийне, макар че едва поглъщаше сушеното месо и сухият хляб. Тя трябваше да се подкрепи, виждайки наградата на надеждите си. Много ловци на бизони пътуваха по този път.
Отново слънчев залез, червен и златист, с пурпурни облаци над широката прерия. Полегати сенки пълзяха по далечните падини, зелената вълнообразна повърхност трептеше в отслабващата жар. А една река с много завои се губеше като бяла лента в далечината.
Мили Файър подкара конете си през покритата с говеда ливада, която лежеше покрай реката до поста на Спрейг.
Конете се смесваха с говедата. Между шосето и тополите няколко лагера издигаха извити стълбове от дим към небето. Палатки се мяркаха, ярко очертани в жарта на залязващото слънце. Кучета скитаха на свобода, за да известяват пристигането на нови кервани. Любопитни ловци на бизони, на път за юг, намалиха хода си, за да заприказват Мили. Жители от поста излязоха от дюкяните, за да запитат пристигащия от бизоновите полета.
— Хей, слушай, синко! — извика един белокос, стар западняк, проницателните му сини очи погледнаха уморените коне и колата със самотния пътник. — Съвсем сам ли пътуваш?
— Да — отвърна Мили, учудена, че чува пресипналия си глас.
Приближиха се мъже — дружелюбни и любопитни.
— Откъде? — запита един стар човек.
— От Пийс Ривър — отвърна Мили.
— А, не може да бъде, синко — и той не продължи въпроса, а дойде по-наблизо и положи ръка върху коня, който изпускаше пара. Груби лица, някои с обгорен цвят, други още невиждали прерията, поглеждаха към нея. Те смътно заиграха пред уморените й очи.
— Да, Пийс Ривър — отвърна бързо и тихо. И тогава, постепенно освободена от сковаващото я мълчание и самотност, тя разправи с пресипнал глас историята на опасното си пътуване… — И така, пътувах дни, много дни…
Когато Мили завърши, настана дълбоко мълчание. Тогава старият западняк почеса брадата си, малко смутен.
— За глупци ли ни смятате, синко, или сте само загубили ума си!
— Това е самата истина — каза Мили.
— Мило момче — започна любезно ловецът със сериозен тон и проницателните му очи зашариха по прашните коне и разбитата от път кола.
— Момче! — извика Мили толкова весело, колкото умората й позволяваше. — Аз не съм момче — аз съм момиче, Мили.
XVI част
Том се надигна, доколкото смееше да направи това, и се вгледа в местността към върха на хълма. Можеше да се довери на този лабиринт от скали. Така той пропълзя на ръце и колене до края на скалистия коралов зъбер, легна на лявата си страна, опъна лявата ръка, като в дясната държеше пушката, и се спусна бързо и безшумно по каменистия дол. Всякакъв страх беше изчезнал от него. Все пак в началото помисли за себе си, но реши, че би могъл да умре, ако трябва да се жертва за другарите си. Той почувства остра болка в гърдите при спомена за черните въпросителни очи на Мили Файър. За тях би се изложил на всякаква опасност.
След тези моментни мисли всичките му сетива се съсредоточиха върху изпитанието, което трябваше да издържи. Той трябваше да се движи напред бързо и безшумно, без почивка. След като измина първите десет-дванадесет метра, ужасното напрежение намаля. Другарите му изстреляха пълен залп зад него и той разбра, че Пийлчак по този начин искаше да отклони вниманието на врага. И индианците усилиха огъня. Но той вече се отдалечаваше от мястото на опустошителната стрелба. Не чуваше свирене на куршуми над главата си. Тъй като не беше възможно да пълзи по права линия заради каменните блокове, той сви настрана, както и Пийлчак го беше посъветвал. Наложи се да се надига всяка минута, за да оглежда и да запазва посоката към хълма. Тези опасни мигове бяха изпълнени със силно напрежение.
И той придоби повече смелост. Започнатото трябваше да се довърши. Слънцето жестоко пареше, свръхчовешкото напрежение в последните часове заплашваше с пълна загуба на сили. Но той имаше още енергия, за да продължи да се промъква. Сърцето му биеше, като че ли щеше да разбие околните скали. Макар че се мъчеше да се овладее, въздухът излизаше от дробовете на Том с тихо съскане. Патрулиращ индианец би могъл да го чуе от тридесет метра. Но той се промъкваше напред. Влажната му ръка се покри с прах, пушката в другата му ръка се намокри от потта. Камъните, които му пречеха; тесните провлаци, през които трябваше да се промъкне; твърдите, остри ръбове, които късаха ризата му; миризмата на горещата пръст, палещото слънце — всички тези препятствия изместиха на заден план мисълта за индианците.
Том отново загуби посоката. Той попадна в открита зона, недалече от неговата цел. Обикновено избираше някой висок каменен блок, за да се огледа, но тук липсваше подходяща скала. Промъкна се зад равна каменна плоча и надникна над нея. Виждаше се доста голяма плоскост с рядко разхвърляни камъни,
