После мислите й се върнаха към трагедията, която сложи край на авантюрите на Джет. Мъртви в реката, мъртви в ръцете на отмъстителните индианци. Кетли. Той уби заради нея. Заради нея умря. Един човек, известен в живота си с това, че е бил само лош и пропаднал. Едно добро чувство към този човек си пробиваше път в душата на Мили.
А сега беше сама и трябваше да търси пътя си — накъде? И от тъмната бездна на мислите й се появи образът на Том Доун. Мили започна да плаче. Непоносим бе и споменът за любовта му, за целувките му и за всички планове за щастливо бъдеще. Може би не ще го види вече. Но тя трябва да опита, да намери изход, път за спасение. „Ще опитам заради него“ — хълцаше тя. Тогава грижите и мъките й отстъпиха място на изтощението, бавно се качи на колата, уви се в одеялата и заспа.
Птича песен я събуди. Слънцето беше изгряло, зелените листа леко шумоляха. Няколко секунди тя не можа да се опомни. Но онова сковаване на мислите й, оня страх да гледа на опасностите с отворени очи бяха изчезнали.
Като се изправи, тя видя белите коне да пасат под тополите, близо до колата. Стройни сиви сърни, кротки като домашни животни, пасяха заедно с тях. Един заек прибяга край зеления шубрак. Утрото беше изпълнено с рядка красота и спокойствие. Мили вчеса късите си разрошени коси. Лицето и беше обгоряло от слънцето и вятъра. После излезе от колата, готова да посрещне деня.
Първо напълни двете торби с ечемик и ги понесе към конете. Не стана нужда да върви дълго. Двата коня я забелязаха и тръгнаха насреща й. Тя окачи торбите на главите им, заведе ги при колата и ги върза здраво. Закуската не й отне много време. Изми съдовете и ги нареди в сандъците, изтупа одеялата и ги нави. Сега оставаше най-тежката работа — впрягането.
Но щом започна, отбеляза, че не беше забравила нищо. Естествено, трябваше да употреби всичките си сили, за да вдигне тежкия ок и да го задържи, докато свърже тегличите с куките.
„Тъй! — прошепна тя с известна гордост и учудване. — А сега?“
Беше ли колата в ред? Тя я обиколи, както беше виждала да прави Джет. Една от спиците на задното колело беше счупена, други повреди не можа да открие. Джет един ден преди отпътуването беше смазал колелата на колата. И така нищо не оставаше, освен да тръгва. Но тази мисъл отне целия кураж на Мили. Изглеждаше й невероятно, че се осмелява да пътува сама през прерията.
„Тук не мога да остана, би било толкова лошо, колкото и едно безцелно пътуване — промълви тя отчаяно. — Трябва да опитам. Но накъде, накъде?“
Тя закърши ръце и потисна страха си. Един ужасен проблем стоеше пред нея. Опасността сега не беше по-малка от времето, когато беше пленница на Джет. Отново си припомни, че съдбата я пожали в момент на най-голяма беда. Какво ли, ако тя беше само едно страхливо, слабо момиче? Тя си вдъхна кураж и си каза, че ще стисне зъби, за да издържи на всички изпитания.
После Мили приклекна пред едно пясъчно място и се загледа в него, а мислите й трескаво заработиха. Ненапразно беше слушала мъжете в лагера да говорят за пътища и пътеки из местността. Познанията на Джет бяха ограничени, но Фолънсби знаеше наизуст цялата бизонова област. Често го беше виждала как чертае карти по пясъка. И тя взе пръчка в ръката си.
„Тук е запад — промълви тя замислена. — Видях, че там залезе слънцето. Тук е север. Аз трябва да вървя на северозапад. Десет дни траеше пътуването от Пийс Ривър до поста на Спрейг… Тук е реката Пийс.“ И тя начерта една линия по пясъка.
„Вчера изминах тридесет, може би четиридесет мили. Точно в северна посока, към тази река. Значи съм тук.“ Тя отбеляза една точка в пясъка и една втора линия, която представляваше реката, край която се намираше.
„Не смея да се върна в лагерите до бизоните. Мога да попадна в ръцете на индианците. Значи не бива да вървя по реката на запад. Трябва да я пресека и да тръгна на северозапад.“
Размишленията й бяха резултат от влиянието Джет и неговата среда. Нямаше нужда от особена мъдрост, за да пресметне приблизително къде се намира прерията и какво трябваше да направи, за да стигне до населената местност. Тежкото беше да го изпълни. Тя беше пътувала често през дивата прерия и имаше що-годе представа за трудната задачата, която й предстоеше.
Тя въздъхна дълбоко, разпери ръце и сви юмруци. Как не й се искаше да напусне покоя на тези хубави тополи! Нещо обаче трепна в гърдите й, тя се обърна и се качи на колата.
Ориентира се по слънцето и подкара конете през прерията. Сива, красива равнина, слабо наклонена на север, покрита със зряла трева. Далеч на изток се виждаше тъмният хоризонт — широката ивица бизони. Те се бяха оттеглили и пасяха надолу по реката. Чудна гледка, окъпана в светлина, се разкриваше пред погледа на Мили. Няколко километра пътуване я доведе до височината на склона и оттам тя хвърли поглед на околната област. Но очите й постоянно се спираха върху северозападния хоризонт. Зад километри обширна, вълниста прерия, сива, монотонна и пуста, се издигаше една пурпурна завеса — Ляно Естакадо. Мили позна очертанията на тези върхове и за миг чувството на изоставеност изчезна. Но пътят до тази земя беше дълъг.
Наляво от нея се простираше начупена верига от зелени дървета. Като лента, просната по сивата прерия, тя водеше направо към Стекъд Плейн, където, както Мили знаеше, бяха изворите на всички тези тексаски реки.
„Бих могла днес или утре да стигна това шосе, ако пътувам право на запад.“
Това беше привлекателна идея, но здравият разум не искаше да приеме такъв голям риск. Между нея и лагерите на ловците скитаха команчите. Тя трябваше да се движи по една дъга из прерията до скалистата стена и за около пет-шест дни щеше да стигне до шосето. Тогава сигурно ще срещне ловци или колари. Как ще намира всяка вечер вода и как ще преминава реките, които ще й се изпречват на пътя — това бяха най-трудните проблеми.
Докато колата продължаваше да напредва и мислите й непрекъснато се въртяха около това опасно пътуване, вниманието й беше привлечено от дивите животни, които населяваха околната прерия.
Стройни, сиви антилопи с бял корем не си даваха труд да се отстранят от пътя й, наостряха уши и любопитно гледаха как тя минава покрай тях. Бизоните бяха изчезнали. Няколко койоти дебнеха антилопите. Малко по-нататък тя съгледа един сух, с почти бяла козина вълк, който стоеше на върха на една могила и наблюдаваше. Непрекъснато пробягваха зайци, а прерийни птици изхвръкваха из тревата. Веднъж Мили видя как един червен сокол изпърха във въздуха и като стрела се спусна в тревата, за да се издигне отново с малко животно в ноктите си. Красота и живот, постоянна жестокост, смърт.
Така минаваха часовете, дните. Пътуване при знойно слънце, нощем почивка край речните храсталаци, далече от призраците на прерията.
Куражът на Мили оставаше несломим, но тя се измъчваше все по-силно от физическите несгоди, от хиляди сменящи се настроения, въображения, мисли, които невинаги можеше да превъзмогне. Започна да мрази прерията, която беше бедна на живот, цветове, предмети, които облекчават от бремето на това безкрайно пространство. Нищо повече от една сива плоскост и забулен в пурпур хоризонт. Никакво шосе, река, лагер, планина — само далечната Ляно Естакадо, така недостижима.
Но докато Мили беше подложена на телесни и душевни мъки, конете крачеха напред. Те си знаеха работата и отхвърляха часове и километри зад себе си; водеха Мили от река до река, от място към място, ден след ден през безкрайната прерия.
Една сутрин Мили вече просто не беше в състояние да се надигне. С усилие тя можа да стигне до капрата и да поеме поводите на конете, за да ги насочи към онази измамна земя, която се мяркаше на хоризонта. Тя не можеше повече да владее мислите си и треска обхвана мозъка й.
Отсрещните вълни из прерията сякаш се присмиваха на Мили със своята бледнееща, сива далечина, с измамливата си далечност и с трептящата си омара. Жаркото слънце се издигаше високо, палеше, скланяше на запад и залязваше. Тази вечер Мили не намери вода. Конете нямаха какво да пият. Мили смеси малкото останала от буренцето с тяхната зоб. Гладът прогонваше всички други усещания, освен болката в
