Том не чуваше вече гърмежа на отделните пушки, нито на своята. Той пълнеше и стреляше толкова бързо, колкото можеше. Ушите му глъхнеха от непрекъснато гърмене, а земята като че ли се тресеше от бесния тропот на препускащите мустанги. Как удължени изглеждаха телата им в бяг, колко изпити и диви бяха ездачите им! В самия разгар на борбата Том не можа да не се възхити от упоритостта на индианските ездачи, които се впускаха в смъртта, за да спасят другарите си по отсрещния склон. Някои от тях бързо станаха жертва на смъртта. Ръцете им се разперваха, ездачите се премятаха през глава, мустангите се издигаха, сгромолясваха се и се търкаляха в праха.
Том забеляза, че Пийлчаковата редица се надигна. Чу се заповед за атака към каньона, за да се предотврати погромът над Стеруеловите хора, които в своя буен устрем бяха избързали напред. От този миг Том загуби ясна представа за развоя на борбата. Опиянението за мъст, което беше обхванало обзело останалите, завладя и него. Той се спусна заедно с другите, чувстваше близостта им, чуваше прегракналите им викове и гърмежите на пушките им и му се стори, че се бие вече само заради самата битка.
Преминаха и последните команчи яздещи по посока на Стеруеловите хора, които бяха изтикани в скалите. Пийлчаковата група бързо настигна тези команчи и тук, на открито място, се разви една къса, но ужасна битка с решаващ изход.
Когато Том дойде отново в съзнание, чувстваше тъпа болка и виене на свят, което не му позволяваше да разбере къде се намира и какво се беше случило. Усещаше, че го носят и чуваше мъжки гласове над главата си. Дневната светлина беше се преобразила в червена дрезгавина. Свят му се зави и после наново се опомни. Той лежеше на гръб, а над него беше надвиснал тъмен връх. После някой го предупреди, че ще пръсне студена вода по лицето му. Друг глас каза тихо:
— Том не е тежко ранен. Последният куршум отскочи от черепа му. Твърдоглав момък.
— Слава богу! Страхувах се, че с него е свършено!
— Всичко е наред. Много благодаря — прошепна Том. — Как завършихме?
Девин започна да му описва как бяха сразили Черния кон и двеста негови бойци с големи загуби за индианците. Но той избегна да му спомене за жертвите от страна на Пийлчаковите хора.
Макар че Том се чувстваше много изнемощял от загубване на кръв, той можа малко да хапне и след това напрежение заспа.
Дневната светлина го върна в пълно съзнание, а един поглед върху накуцващите и превързани другари му даде представа колко струваше победата им над Черния кон. Всеки имаше най-малко по една рана. Най- тежко ранен беше Бърн Хаднъл. Том забеляза, че липсваха някои познати лица, о не посмя да запита за тях. Трябваше да се подложи на болезненото лекуване на раните, след което беше доволен, че може спокойно да легне със затворени очи.
Рано сутринта той яхна коня си и тръгна с бавно движещата се група към постоянния им лагер. Той искрено се надяваше, че никога вече няма да се подложи на такова изпитание. Сенчестият, прохладен лагер с течащата си вода беше успокоително убежище.
Сега Том научи, че седем души от Пийлчаковата дружина са загинали в боя, пръв от които — Ари Текс. Гробът на този храбър момък бележеше мястото, където за вечни времена беше пречупен войнственият дух на команчите.
Пийлчак посети ранените. По лицето му беше изчезнала всякаква твърдост.
— Момчета — каза той, — не вярвах, че някой от нас ще излезе жив от тази борба. Когато тези ревящи дяволи ни атакуваха, помислих, че играта е загубена. Добре се държахме, но имахме и късмет. Гордейте се, момчета, гордейте се като мен. Историята ще разказва как ловецът на бизони помогна за заселването на Тексас.
XVII част
През 1876 година бяха препратени повече от две хиляди бизонови кожи по пътя от Санта Фе на изток и други сто хиляди бяха откарани от форт Уорт в Тексас към север.
Към този голям брой кожи, които стигнаха до пазарите на изток и чужбина, трябва да се прибави още едно двойно по-голямо количество, което се похаби по ловните полета. Старите ловци знаеха причината за този печален факт. Неопитните ловци не знаеха как да намазват кожите с отрови, за да не се съсипват бързо от буболечките. Освен това всички бизони не се убиваха и одираха на място, а много от тях биваха само ранени и умираха, скрити в клисури и храсталаци. Най-после, голям брой бизони бяха изтласкани към тресавищата и пясъчните полета край множеството реки, където измираха.
Годината 1877 донесе последното нападение на команчите и кайените. Че беше последното — трябваше да се благодари на самоотвержения поход от страна на ловците на бизони, които се обединиха и преследваха индианците през целия Стекъд Плейн. Иначе казано, този поход беше само част от големия план за изтребване на бизоните в Америка, а това изтребване сломи за вечни времена силата на умелите в ездата индианци.
През зимата и пролетта на същата година броят на ловните групи се удвои, утрои и учетвори. И от Пийс Ривър, чак до Бразъс, по тази грамадна лента от тексаски прерии, при всяка река или извор, навсякъде където бизоните отиваха на водопой, се криеше по някой ловец с пушка. Нещастните животни, които не бяха убити, трябваше да бягат, докато ужасната жажда ги доведе до бяс. Тогава, надушили водата, те отново търсеха място за водопой, впускаха се в панически бяг, тласкани от безумния си нагон за задоволяване на непоносимата жажда, блъскаха се едни в други на големи вълни, мачкайки всичко, което попадне по пътя им.
Том Доун се би в продължение на година и половина срещу индиански нападения и три похода с команчи, канени и апахи в Ляно Естакадо.
През пролетта на 1877 г., когато разузнавачите донесоха, че съпротивата на племената, които извършваха набезите за ограбване в Запада, беше сломена, Том Доун се сбогува с Бърн Хаднъл, приятелите и другарите си. Дъв Стронгхърл беше заминал преди месеци в поста на Спрейг, за да живее там с жена си, а Бърн искаше да види отново хората си, тъй като походът беше привършен.
— Сега аз съм квит с команчите — каза той яростно. Това беше единственото намекване за убийството на баща му.
— Е, Бърн, преживяхме страшни изпитания — каза Том разчувстван и печален. — Команчите! Ах, отнемахме им храната и не би трябвало да ги укоряваме. Обаче всичко това трябваше да стане. Доволен съм, че помогнах да се изгради един спокоен Тексас.
— Сега какво ще правите, Том? Том обори глава.
— Ще ми бъде много мъчно, ако отида в поста на Спрейг точно сега. Вижте, Бърн, не мога да забравя Мили. А тя, разбира се, отдавна е мъртва, понякога я виждам в сънищата си, като че ли е жива. Ако бих могъл само да науча какво е станало с нея… Все едно. Ще отида с Пийлчак на юг, към Бразъс. На юг, към последния голям лов.
XVIII част
В средата на юли Том Доун и Пийлчак се намираха по долното течение на Бразъс, насред касапницата на открито. Хиляди ловци на бизони тласкаха ден след ден последното голямо стадо към изтребване.
Ако горещините през средата на лятото при Пийс Ривър бяха непоносими, тук те бяха нещо още по- страшно.
Откритата прерия беше гореща, прашна и пуста. Бизоните се движеха винаги срещу вятъра, те пасяха, пиеха вода и се придвижваха с обърнати към бриза ноздри. Ако през нощта вятърът се обръщаше, сутринта се виждаше, че бизоните са изменили посоката и напредват срещу него. Те се осланяха повече на обонянието си, отколкото на очите и ушите си, а в откритите полета всеки вятър носи сигурното предупреждение за неприятеля. Ако броят на ловците за кожи не бе толкова голям, може би бизоните щяха да избегнат това бързо изтребление.
