застанал в някаква странна поза с гръб към нея. После тя чу как непознатият каза съвсем тихо: „Достатъчно проблеми ми създаде вече“ — и осъзна, че всичко това е ужасяващо реално. Когато непознатият започна да се придвижва към Малкълм, тя внимателно посегна зад кухненския ъгъл и взе един дълъг нож от лъскавия комплект, придържан към стената от магнит. Тя тръгна към непознатия.
Пощальонът чу тракането на токчетата й по дървения под. Той бързо финтира към Малкълм и се обърна с лице към новата заплаха. Когато видя изплашеното момиче, стиснало непохватно ножа в дясната си ръка, тревогата, която бе започнала да се натрупва в съзнанието му, изчезна. Той бързо се прокрадна към нея, докато тя трепереща отстъпваше. Остави я да върви назад и когато тя почти се блъсна в дивана, премина в нападение. Левият му крак отхвръкна напред в светкавичен ритник и ножът излетя от вцепенената й ръка. С опакото на лявата си ръка той й нанесе яростен удар и кокалчетата му разцепиха кожата точно под лявата скула. Уенди се отпусна зашеметена на дивана.
Ала пощальонът бе забравил най-важното правило при ситуации на нападение от няколко страни. Всеки, който е атакуван от двама или повече противници, трябва да не спира да се движи и да раздава бързи, последователни удари на всеки от тях. Ако спре, за да се съсредоточи върху един, преди всичките му противници да бъдат неутрализирани, той се оставя открит. Пощальонът трябваше да се извърне и да атакува Малкълм веднага след удара с крак. Вместо това той нанесе coup de grace3 на Уенди.
В момента, когато пощальонът удряше Уенди с опакото на ръката си, автоматът се озова в ръцете на Малкълм. С лявата ръка можа само да вдигне дулото, но успя да го насочи точно навреме — пощальонът бе вдигнал ръка и се готвеше за фаталния удар с длан надолу.
— Недей!
Мъжът се извърна към другия си противник в момента, когато Малкълм натисна спусъка. Преди кашлящият звук да престане, на гърдите му разцъфна червена редица, от която бликна кръв. Тялото му политна към дивана и с тъп звук падна на пода.
Малкълм помогна на Уенди да се изправи. Лявото й око бе започнало да се затваря, а по бузата й се точеше струйка кръв. Тя изплака тихо:
— Боже мой, Боже мой, Боже мой!
На Малкълм му бяха необходими пет минути, за да я успокои. Той надзърна предпазливо иззад щорите. Навън не се виждаше никой. Жълтият фургон от другата страна на улицата изглеждаше празен. Той остави Уенди на долния етаж, прегърнала насочения към вратата автомат. Каза й да стреля по всичко, което мине през вратата. Облече се набързо и прибра парите, дрехите си и вещите, които Уенди му бе купила, в един от празните й куфари. Когато слезе долу, тя донякъде се бе опомнила. Той я изпрати на горния етаж да си вземе нещата. В нейно отсъствие претърси трупа, но не намери нищо. Когато тя се върна десет минути по- късно, лицето й бе измито и носеше куфар.
Малкълм си пое дълбоко дъх и отвори вратата. Беше преметнал някакво палто върху револвера си. Не можеше да се насили да вземе стена. Знаеше какво е извършено с него. Никой не стреля по Малкълм. Той отиде до колата. Все още нищо. Наоколо не се виждаше жива душа. Той кимна на Уенди. Тя изтича при колата, влачейки куфарите им. Те се качиха и той бързо подкара.
Пауъл се чувстваше уморен. Той и двама вашингтонски детективи обиколиха претърсения вече район и минаха по всички улици, където Малкълм е бил видян за последен път. Разпитаха хората във всяка сграда. Намериха само такива, които вече са били разпитани. Пауъл се бе облегнал на някакъв уличен стълб и се опитваше да се сети за нещо ново, когато видя един от помощниците си да бърза към него.
Мъжът беше детективът от отдел „Убийства“ Андрю Уолш. Той се хвана за ръката на Пауъл, за да не загуби равновесие.
— Мисля, че открих нещо, сър. — Уолш се спря да си поеме дъх. — Нали знаете, че намерихме много хора, които вече са били разпитвани? Е, добре, аз пък попаднах на един пазач на паркинг. Той е казал на разпиталия го Полицай нещо, което не фигурира в официалните доклади.
— За Бога, какво е то? — Пауъл забрави за умората си.
— Той разпознал Малкълм на някаква снимка, която полицаят му показал. Нещо повече, казал му, че е видял Малкълм да влиза в колата на едно момиче. Ето името на момичето и адреса й.
— Кога е станало всичко това? — На Пауъл започна да му става студено и го обхвана безпокойство.
— Вчера следобед.
— Хайде! — Пауъл изтича надолу по улицата към колата си, а задъханият полицай го последва по петите.
Бяха се отдалечили на три пресечки, когато телефонът в колата иззвъня. Пауъл го вдигна:
— Да?
— Сър, групата, която обикаля лекарите, докладва, че някой си доктор Робърт Кнудсен е разпознал Кондора по снимка — вчера му е предписал лечение срещу гнойна ангина. Прегледал е заподозряното лице в апартамента на Уенди Рос, Р-О…
Пауъл прекъсна диспечера:
— На път за апартамента й сме. Искам всички групи да се съберат в района, но да не се доближават до къщата, докато не дойда. Кажете им да пристигнат колкото се може по-бързо и колкото може по-безшумно. А сега ми дайте шефа.
Мина цяла минута, преди Пауъл да чуе слабия глас по телефона:
— Да, Кевин, какво има?
— На път за убежището на Малкълм сме. И двете групи попаднаха на него едновременно. Ще ви съобщя подробностите по-късно. И още нещо: някой, който има служебна карта, търси Малкълм и не е докладвал за находките си.
След една дълга пауза възрастният мъж каза:
— Това обяснява много неща, момчето ми. Много неща. — Разговорът прекъсна. Пауъл затвори и се примири със заключението, че навярно фатално е закъснял.
Десет минути по-късно Пауъл и тримата детективи звъняха на вратата на Уенди. Те почакаха една минута, а после най-едрият от тях я разби с ритник. Пет минути по-късно Пауъл накратко докладва на възрастния мъж положението, което завариха.
— Мъжът е неразпознаваем в тази поза. Униформата му на пощальон е прикритие. Автоматът със заглушител вероятно е бил използван по време на нападението над дружеството. Така, както аз виждам нещата, той и някой друг, навярно нашето момче Малкълм, са се били. Малкълм е стигнал пръв до автомата. Сигурен съм, че той е на пощальона, тъй като в чантата му е пробита дупка за носенето му. На нашето момче май продължава да му върви. Намерихме снимка на момичето и имаме номера на колата й. Какво смятате да правите?
— Накарайте полицията да обяви, че я издирват за… убийство. Това ще попречи на нашия приятел, който следи действията ни и използва нашите удостоверения. В момента искам да знам кой е мъртвецът, и то незабавно. Изпратете снимката и отпечатъците от пръстите му на всяка от службите за спешна проверка. Не им изпращайте никаква друга информация. Групите ви да започнат да търсят Малкълм и момичето. А после, предполагам, ще трябва да чакаме.
Докато Пауъл и другите вървяха към колите си, една тъмна лимузина мина край апартамента. Шофьорът беше висок и болезнено слаб човек. Спътникът му, мъж с впечатляващи очи, скрити зад слънчеви очила, му махна да продължи. Никой не ги забеляза, когато отминаваха.
Малкълм обикаля из Александрия, докато не намери един малък гараж за употребявани коли. Той паркира на две преки от него и изпрати Уенди да сключи сделката. Десет минути по-късно, след като се закле, че е госпожа А. Едгъртън, за да регистрират колата й, и плати още сто долара в брой, тя си тръгна с един малко употребяван „Додж“. Малкълм я последва в един парк. Те прехвърлиха багажа и махнаха табелката с номера от старата кола на Уенди. После натовариха доджа и бавно потеглиха.
Малкълм шофира в продължение на пет часа. Уенди не произнесе нито дума през цялото пътуване. Когато спряха в мотела в Питсбърг, Вирджиния, Малкълм ги записа като господин и госпожа Евънс. Той паркира колата зад мотела, „да не се праши от минаващите автомобили“. Възрастната жена, която държеше мотела, само сви рамене и се върна при телевизора си. Не й беше за пръв път.
Уенди лежеше притихнала на леглото. Малкълм бавно се съблече. Той си изпи лекарството и си махна лещите, преди да се отпусне до нея.
