страхували, че методите на генерала може да се окажат твърде деспотични и да ни навредят. Генералът отказва да се съгласи и тръгна по свой път. По същото време Мароник започна да ни тревожи. Беше твърде добър и твърде лесно бе да го наемеш. До този момент не бе работил срещу нас, но това бе само въпрос на време. Управлението реши да премахне Мароник като превантивна мярка и същевременно като деликатен намек към генерала. И кой, мислиш, е бил резидент в Тайван, когато пристига заповедта за ликвидирането на Мароник?
Пауъл бе 90 процента сигурен, затова каза:
— Уедърби?
— Абсолютно си прав. Уедърби ръководел операцията по премахването му. Той докладвал, че е минала успешно, но се е получила малка засечка. Средството било бомба в квартирата на Мароник. Мароник и китайският агент, който я поставил, били убити. Естествено, експлозията унищожила и двете тела. Уедърби потвърдил изпълнението на задачата в качеството си на свидетел.
А сега да се върнем малко назад. Кого, предполагаш, е използвал Мароник за помощник в поне пет различни операции?
Не беше необходимо да гадае. Пауъл отговори:
— Нашия мъртъв пощальон, сержант Калвин Лойд.
— Отново си прав. А сега още един неоспорим аргумент. Никога не сме разполагали с кой знае колко информация за Мароник, но все пак имахме няколко мътни снимки, непълни описания и разни други. Познай чие досие липсва? — Възрастният мъж дори не даде възможност на Пауъл да си отвори устата, преди да отговори на собствения си въпрос: — Досието на Мароник. Сержант Лойд също не фигурира в картотеките ни. Чиста работа, а?
— Да, наистина. — Пауъл все още беше озадачен. — Какво ви кара да мислите, че Мароник е замесен?
Възрастният човек се усмихна.
— Просто следвам интуицията си и си вадя заключения. Прерових мозъка си за човек, който би могъл да се справи и би се наел с подобно нападение като това над дружеството. Когато се оказа, че именно досието на Мароник липсва, любопитството ми се събуди. Морското разузнаване установи самоличността на Лойд, а в досието му бе отбелязано, че е работил с Мароник. Нещо в главата ми прищрака. Когато и двамата се оказаха свързани с Уедърби, лампичката светна. Прекарах една много ползотворна сутрин, измъчвайки бедния си мозък да работи, вместо да храня гълъбите и да вдъхвам миризмата на черешовите цветчета.
В стаята настъпи мълчание, докато възрастният човек си почиваше, а Пауъл размишляваше. Пауъл каза:
— Значи смятате, че Мароник ръководи някаква операция срещу нас и Уедърби е бил негов агент, поне за известно време?
— Не — каза възрастният човек тихо, — не мисля така.
Отговорът му изненада Пауъл. Той само отвори широко очи и изчака тихия глас да продължи.
— Първият и най-очевиден въпрос е защо? Предвид всичко, което се случи, и начина на извършване не мисля, че към този въпрос може да се подходи практично и с логика. А след като не може да се подходи логично, значи тръгваме от грешно предположение — предположението, че ЦРУ е основната цел на нападението. Кой е платил — и то доста скъпо, струва ми се, за услугите на Мароник, предателството на Уедърби и помощта най-малкото на Лойд, за да ни удари по този начин? Дори ако се вземе предвид онази фалшива бележка от чехите, не се сещам за никого. Това, разбира се, ни връща на въпроса защо и ние само се въртим в кръг, без да стигнем доникъде. Не, мисля, че въпросът, който трябва да си зададем, е не кой или защо, а какво. Какво всъщност става? Ако можем да си отговорим на това, другите въпроси и отговори ще възникнат от само себе си. В момента единственият ключ към загадката „защо“ е нашето момче Малкълм.
Пауъл въздъхна уморено.
— Значи отново сме там, откъдето тръгнахме — търсим нашия изгубен Кондор.
— Не съвсем точно там, откъдето тръгнахме. Няколко от моите хора извършват доста обширни проучвания в Азия и се опитват да намерят нишката, която свързва Уедърби, Мароник и Лойд. Може да не открият нищо, но не се знае. Имаме и по-добра представа срещу кого сме изправени, и част от моите хора издирват Мароник.
— При целия този апарат, който можете да задвижите, би следвало да подплашим поне един от двамата — Малкълм или Мароник, звучи почти като име на водевилна двойка, нали?
— Няма да прибягваме до апарата, Кевин. Ще използваме само себе си плюс това, което успеем да изпросим от вашингтонската полиция.
Пауъл се озадачи.
— Дяволите го взели! Вие разполагате с петдесет подчинени, а ченгетата едва ли могат да ви отделят много хора. Управлението има стотици служещи, който работят по този случай в момента, без да броим бюрото и НАСА, и другите. Ако им кажете това, което разказахте на мен, те биха могли…
Търпеливо, но твърдо мъжът го прекъсна:
— Кевин, помисли малко. Уедърби е бил двойният агент в управлението, на когото са служили още няколко дребни риби от по-ниските ешелони. Той, предполагам, е осигурявал фалшивите удостоверения, необходимата информация и дори сам е участвал в акциите. Но ако той е бил двойният агент, кой тогава е организирал ликвидирането му, кой е знаел добре пазената тайна къде се намира и е бил достатъчно запознат с обстановката, за да вмъкне и измъкне убиеца (вероятно способния Мароник) в болницата? — Той спря и потърси по лицето на Пауъл знак, че започва да схваща. — Точно така, друг двоен агент. И ако догадката ми е правилна, много високопоставен при това. Не можем да си позволим ново изтичане на информация. А след като не можем да се доверим на никого, ще трябва да свършим всичко сами.
Пауъл се намръщи и се поколеба, преди да заговори:
— Мога ли да предложа нещо, сър? Възрастният мъж нарочно се престори на изненадан.
— Но, разбира се, момчето ми! Ти трябва да използваш чудесния си ум, нищо, че се боиш да не обидиш началника си.
Пауъл леко се усмихна.
— Знаем или поне предполагаме, че отнякъде изтича информация, при това от високопоставен източник. Защо не продължим да издирваме Малкълм, но да съсредоточим усилията си върху спирането на това изтичане? Можем да се доберем до хората, които са имали достъп до подобна информация, и да ги проверим. Ако ги поставим под наблюдение, ще ги хванем дори и досега да не са оставяли следи. Напрежението ще ги накара да предприемат нещо. Най-малкото, те трябва да поддържат връзка с Мароник.
— Кевин — отвърна възрастният мъж спокойно, — логиката ти е безупречна, но условията, от които си вадиш заключенията, правят плана ти неизпълним. Ти предполагаш, че можем да определим групата хора, които биха могли да бъдат източник на информация. Един от проблемите в нашата система на разузнаване — всъщност една от причините за съществуването на моя отдел — е, че всичко е толкова голямо и сложно, че подобна група лесно може да наброява над петдесет човека, навярно дори над сто, и може дори да стигне до двеста. И това в случай, че източникът на информацията съзнателно е допуснал изтичането й. Нашият информатор може да е бил недостатъчно внимателен в присъствието на секретарката си или пък човекът му за свръзка да е двоен агент.
Дори изтичането да няма вторичен характер — чрез някоя секретарка или техник, — подобно наблюдение би било твърде всеобхватно, макар и да не е невъзможно. Ти сам посочи какви са ограниченията, с които трябва да се съобразявам. За да приведем в изпълнение твоето предложение, ще трябва да потърсим разрешение и помощ от хора, включени в групата на заподозрените. А това не бива да се допуска.
Самото естество на групата хора, с които би ни се наложило да се занимаем, ще ни създаде друг проблем. Те са професионалисти в разузнаването. Мислиш ли, че няма да забележат, че ги следят? А дори и те да не се досетят, всеки от отделите им си има своя система за сигурност, от която ще трябва да се пазим. Например офицерите от разузнаването на военновъздушните сили могат да бъдат подлагани на внезапни проверки, включващи следене и подслушване на разговорите. Това се прави, за да се провери дали са лоялни и дали някой друг не ги следи. Ще трябва да се съобразяваме с проверяващите групи и в същото
