Когато Малкълм влезе в кухнята, момичето не се обърна. Нарочно, помисли си той. Или се опитва да покаже, че ми се доверява, или пет пари не дава, че съществувам. Малкълм застана неловко на прага с поглед насочен към гърба й, докато тя се суетеше с един тиган до печката. Дългата до раменете черна коса беше прибрана в стегнат кок. Избелялата жълта фланела висеше свободно на раменете й. Малкълм отбеляза здравото й телосложение — не беше прекалено мускулеста, но беше стегната, закръглени рамене и изправен гръб, стесняващ се леко, широк таз, стегнат от джинсите. Краката й бяха мускулести и не можеха да минат за слаби. Беше с бели маратонки. Малкълм се прокашля леко, като се опита да звучи естествено, а не като предупреждение за пристигането му.
— Ще ти обърна внимание след минута — каза тя. Гласът й не беше прекалено дружелюбен, но не беше и студен. — Пържа ти яйца. На масата има портокалов сок.
— Благодаря. — Малкълм седна на масата. Изпи чашата сок бавно и това му даде извинение за мълчанието. Момичето му донесе яйцата и малко препечени филийки. Размениха неловки усмивки. Тя седна срещу него и започна да пие кафето си също толкова нервно, колкото той ядеше закуската си.
— Каква очарователна сцена! Колко приятно е да виждам, че двамата се разбирате. — В кухнята влезе Чоу. Изглеждаше малко нелепо в джинсите си, с риза и сако, почти като японски турист, издокаран за Запада. Само работническите ботуши и мръсотията по дрехите му разваляха тази представа.
— Добре ли спа? — Докато говореше, Чоу гледаше през прозореца. Не обърна поглед към двамата, седнали на масата.
— Добре — отвърна Малкълм. — Зад заключената врата изобщо не ме беше страх от чудовища и други нощни страхотии.
Чоу се засмя.
— Наистина. Елементарна предпазливост, приятелю. Просто за да сме сигурни. Отсега нататък, когато спиш тук, вратата ще бъде отключена.
— Когато спя тук?
Чоу отново се усмихна и отговори:
— Да, когато спиш тук. Може би скоро ще се върнеш в Монтана. Но ще знаем повече днес следобед, може би към четири часа.
— Какво ще стане тогава?
Отново усмивка.
— Тогава ще разбереш. Защо да се тревожиш отсега? Защо не разведеш Малкълм наоколо, след като прибереш масата? Заведи го най-напред при горичката.
Малкълм и момичето не разговаряха много, докато разтребваха масата. Размениха безсмислени фрази за времето, за миенето на чинии и домакинските задължения. Още веднъж му се стори, че тя е не по-малко неспокойна от него самия, но не можеше да разбере защо.
Фермата на японските емигранти беше малко по-голяма от десет акра. Шийла му разказа как през годините възрастната двойка е трябвало да продава все повече и повече земя, за да може да живее. Сега там се отглеждаха само зеленчуци, които Шийла продаваше на ресторантите от Летбридж — най-близкия голям град на север. Един съсед плащаше минимална сума, за да пасе на ливадите няколкото си крави, но като цяло фермата беше финансова катастрофа.
— Как я поддържаш? — попита Малкълм. — Искам да кажа, как поддържаш прикритието си? Съседите не може да не знаят колко нерентабилно е това място.
Шийла вдигна рамене.
— Създавам впечатлението, че заедно с имота съм получила от старците и малко наследство, с което се мъча да съживя фермата. Но никой не ми досажда с въпроси за тези неща. Аз все пак съм емигрантка.
Запомни разположението, каза си Малкълм, когато излязоха с момичето навън. Минаха покрай гаража, встрани от черния път. Навсякъде наоколо се простираха хълмисти полета, много подобни на тези в Монтана, но все пак имаше някаква разлика, която Малкълм не можеше точно да определи.
Между последната фермерска постройка и горичката имаше към стотина метра. Когато наближиха дърветата, момичето му кимна да мълчи.
Отначало Малкълм не видя Чоу, което го учуди, защото сините му дрехи би трябвало да се открояват на фона на зеленината. Той се стресна, когато различи фигурата на мъжа, застанал в края на горичката. Някак си се слива с обстановката, помисли си Малкълм, умее да се прикрива като хамелеон, който чака наблизо да бръмне муха — изложен на показ и все пак невидим. Чоу ги остави да наближат на петнадесетина крачки, след което вдигна нагоре ръка, за да спрат. После ръката му бавно се насочи вдясно, там, накъдето беше обърнато лицето му. Бавно и тихо, макар че не знаеше защо, Малкълм извърна глава в същата посока.
На четиридесет метра от тях Малкълм видя малка купчинка прясно изровена пръст. На това разстояние очертанията й едва се различаваха. Загледа се в купчинката, защото в тази посока не видя нищо друго, заслужаващо вниманието на Чоу. Шийла стоеше малко зад Малкълм. Той не я виждаше, но чувстваше присъствието й, чуваше как дишането й става по-дълбоко, усещаше леко киселата миризма на потта й.
— Там! — каза неочаквано Чоу, като посочи към купчинката. — Видяхте ли я?
Малкълм бавно поклати глава. Виждаше само пръст.
Нетърпението на Чоу се появи в шепота му:
— Съсредоточи се! Погледни купчината внимателно, почувствай я с очи!
Малкълм продължи да се взира. Нищо, помисли си той, купчина пръст, камъчета, изровен чим с трева вляво, дупката, и… той мигна, за да намести лещите си и се вгледа още по-внимателно. Не трепна ли нещо? Не беше ли това някакво движение? После къртицата се показа от дупката си. Главатаедва се виждаше над пръстта.
— Виждам я — прошепна Малкълм и животинката отново се скри.
— Добре — каза Чоу бавно. Дясната му ръка се плъзна надолу. — Сега гледай. Следващия път. Гледай главата.
Изведнъж Малкълм разбра какво чакат. Понякога и той беше ловил къртици, когато като ученик беше ходил на ранчото на леля си през лятото. Чоу искаше да я убие, да я застреля и това беше нелепо. Чоу не носеше пушка. Малкълм не беше ловец, но от опита си и от уроците на Макгифърт знаеше, че да се улучи с пистолет такава малка, едва забележима цел от това разстояние е почти невъзможно. С периферното си зрение Малкълм забеляза, че ръцете на Чоу висят празни и отпуснати край тялото му. Да извадиш, да заредиш, да се прицелиш и да улучиш такава мишена, беше повече от невъзможно.
Стана прекалено бързо и Малкълм не можа да различи отделните движения. Видя отново главата на къртицата. Вляво от него фигурата на Чоу сякаш загуби очертанията си и силен пукот разцепи утринната тишина. Малкълм премигна. Зад къртичината се появи нова кафява купчинка. Чоу стоеше вляво с елегантно протегната напред дясна ръка. В нея имаше автоматичен пистолет със синкава цев. Малкълм чу въздишката на момичето, сякаш се освобождаваше от някаква болка или напрежение. Някъде запя чучулига.
Чоу свали оръжието бавно, със задоволство. Не се обърна към Малкълм, но се усмихна и каза:
— Иди да видиш. За да съм съвсем сигурен, се прицелих в тялото вместо в главата. Не исках да й дам възможност да се шмугне обратно в дупката. Трябваше да я ударя някъде по-надолу, за да съм абсолютно сигурен.
Когато Малкълм се приближи до къртичината, задните крака на животното още потрепваха. Лежеше по гръб. Макар и заоблено, животното беше младо, може би от тази зима. Предните лапи бяха отпуснати върху корема като ръце на дебел банкер, подпрени на натъпкан с коледни лакомства търбух. На гърдите имаше неголяма червена дупка. Съдейки по кръвта под тялото, Малкълм прецени, че тази отзад е по-голяма. Вдигна глава и погледна Чоу.
— Остави я на птиците — извика домакинът му. — За да дойдат отново, им трябва храна. Може би те интересува пистолетът ми?
Когато Малкълм се върна при тях, Чоу продължи:
— Малко лек е за работа като нашата, но това прави нещата по-интересни. Много неща могат да се кажат за страната ти — продължи китаецът (сякаш чете лекция, помисли си Малкълм), — повечето от тях, лоши. Но когато става дума за производство на разнообразни огнестрелни оръжия, вие сте ненадминати. И сред изобилието от пистолети малко са наистина отлични. Моят например.
Ръката на китаеца се мушна под сакото му и се появи отново, стиснала пистолет, преди Малкълм да разбере какво става. Имаше чувството, че нарочно направи движението бавно, сякаш за да му даде
