възможност да си представи истинската бързина.
— Използвам — продължи Чоу — „Браунинг-Челинджър, калибър 22“, автоматик, с четири и половинаинчова цев. Целият е дълъг почти десет инча. По-голям не бих могъл да нося, без да се вижда. Както разбрах, обучението ти по използване на огнестрелни оръжия е било недостатъчно, но съм сигурен, че ще оцениш избора ми.
Този пистолет, разбира се, е преди всичко за стрелба по мишена Сигурен съм, че хората от „Браунинг“ биха се ужасили, ако разберяха, че го използвам като бойно оръжие. Освен за подбиването на реномето им биха ме сметнали и за глупак, задето не съм избрал нещо с по-тежък калибър и по-удобна за прикриване конструкция. Като твоя 38-ми калибър например. Да, знаем всичко за него, дори и къде се намира в стаята ти. Тези наркотици са чудесни.
Калибър „22“ има много малка възпираща мощ. Ако улучиш човек където и да било по тялото например с „Магнум-44“ или „45“, все едно, че си го блъснал с камион. Този калибър гарантира, че улученият е неутрализиран. Но с „22“? Сякаш чувам как твоят Макгифърт цъка с език. Има много малко места по човешкото тяло, които трябва да улучиш с такъв малък калибър, за да гарантираш безопасността си. Именно това е голямото предизвикателство. Да извадиш такъв голям пистолет изпод сакото си дори и ако имаш специален кобур като моя отнема много време. Трябва да си глупак, за да разчиташ на такова оръжие.
Малкълм се усмихна, макар че не виждаше нищо смешно. Той разпозна суфльорския знак и знаеше репликата си. Представлението продължава, помисли си той.
— Или много добър.
Чоу се усмихна:
— Много, много добър. Бърз, но и точен. Както видя от малката демонстрация, аз притежавам и двете качества. Някои хора се раждат с естествени заложби — за танци, писане или пеене. Аз имам вроден талант да използвам оръжие. Имах щастието, че моят талант беше открит и усъвършенстван, а не погубен, както на стотиците Бетовени, които гният в Харлем. И след години практика с помощта на отличните оръжия, създадени от майсторите на „Браунинг“, сега сам можеш да видиш резултата.
— Да — отговори Малкълм, докато Чоу си поемаше дъх след възбудената си реч. Искаше някак си да го уязви, да развали удоволствието му, да го направи по-малко самоуверен и да предизвика желанието му да се самодоказва още повече.
— Ти си много, добър, когато става дума за убиване на къртици. Ами как си с хората?
Чоу се усмихна и Малкълм разбра, че не е успял.
— С хората — отвърна бащински Чоу — използвам малко по-различна система. Вземи под внимание факта, че куршум, изстрелян в черепа на човек, може и да не го убие. Може да не попадне в мозъка или да отскочи. Куршум калибър „22“, попаднал в сърцето, може и да не попречи на улучения да натисне спусъка, преди да умре. Попадение в стомаха само би накарало съперника да се превие и пак да успее да стреля. Ами ако носи бронирана жилетка? Попаденията с малък калибър в крайниците са неефективни. Сега виждаш ли предизвикателството? То не съществува, ако човекът не е с лице към теб. Всеки луд, всеки убиец с пушка би могъл да застреля неподозираща нищо жертва. А какво ще направиш, когато си въоръжен като мен и застанеш лице в лице срещу сериозен враг? Не забравяй, че в нашия занаят всеки враг е сериозен, докато не бъде неутрализиран.
Чоу застана съвсем близо до Малкълм, толкова близо, че той усети дъха му от закуска.
— Ще направиш това, което правя аз — продължи Чоу тихо. — Ще стреляш в окото. Резултатът е моментален и значителен. Опонентът ти загубва всякакъв контакт със света микросекунда преди куршумът да пръсне мозъка му и да го убие. И цялата красота е във факта, че опонентът сам те насочва натам, защото трябва да те погледне, да ти предостави окото си като мишена, преди да направи каквото и да било друго. Иронията е, че за да се защити, той трябва да се открие. Как би могъл да ти навреди или да се защити, ако не те вижда? Ако не те погледне? Ако окото му не се насочи към теб, за да получи куршум? Чудесна, удивителна ситуация, не си ли съгласен? Не разбираш ли какво искам да кажа?
Малкълм се чувстваше стар, премръзнал и му се повдигаше. Преглътна и каза:
— Да, разбирам.
Чоу се усмихна и се отдръпна назад.
— Не се и съмнявах. Шийла — каза той и се обърна към момичето, — защо не се разходите с Малкълм из фермата? Ще се пораздвижите приятно и ще можете да се опознаете. Аз трябва да проверя дали планът ни е окончателно одобрен и да се занимая с някои други подробности.
Чоу се обърна отново към Малкълм:
— Аз тръгвам. Имам ти доверие и смятам, че си достатъчно интелигентен, за да не нападаш Шийла. Макар че тя не е толкова добра, колкото съм аз, все пак е въоръжена и е много по-добра от теб, дори ти да беше въоръжен. Съмнявам се, че би я победил и с голи ръце. Във всеки случай най-близкият съсед е на мили оттук, не би ти повярвал и би ликвидирал прикритието ти. Махнал съм микрофона на телефона, така че не можеш да се обаждаш. Джипът ти е тук, но смятам да взема със себе си дистрибуторните капачки и от него, и от пикапа. На практика няма как да си тръгнеш. Ще се върна след няколко часа.
Чоу направи няколко крачки, после се обърна и каза любезно:
— Приятен ден.
Малкълм и Шийла изчакаха мълчаливо Чоу да потегли с колата. След като се скри от погледите им, те и двамата тръгнаха сякаш по сигнал. Тръгнаха безцелно през полето, не много далеч от къщата. Вървяха няколко минути, без да разговарят и после Малкълм каза:
— Той е луд. Болен. Абсолютно луд.
Шийла го погледна и се усмихна. После отново сведе поглед към земята.
— Така ли мислиш? — попита тя. — Наистина?
Малкълм я погледна. Беше развързала гъстата си коса. Главата й достигаше до рамото му и когато се наведе напред, черните кичури скриха лицето й. Той беше решил с нея да бъде искрен винаги щом е възможно. Защото знаеше, че тя му е задавала повече въпроси от Чоу, докато е бил упоен. Това означаваше, че тя знае доста неща за него. А и освен това тя му се струваше по-уязвима от Чоу.
Тя е по-човечната, помисли си Малкълм. Той се намръщи и попита:
— Ти не мислиш ли така?
— Не.
— Не разбирам. Сигурен съм, че не можеш да наречеш нормални тази малка демонстрация, тази лекция, това предизвикателство да стреляш в окото и почти всичко останало, което върши, нали?
В гласа й долови насмешка:
— Тази малка демонстрация беше именно това, а не нещо друго. Беше предназначена да ти покаже колко безсмислено е да се опитваш да го нападнеш, да ни нападнеш. За Чоу не беше нищо особено. Помниш ли какво каза за птиците? Ако си забелязал, наоколо няма много врабчета, макар че в градината има доста храна за тях. Това е, защото Чоу се упражнява ежедневно и най-много обича да стреля по врабчета. Прави го само когато летят и на голямо разстояние. Рядко не улучва. Ако не улучи, то е само с първия, най-много с втория изстрел. Не повече от три секунди на врабче.
Лекцията му? Сигурна съм, че в американските университети могат да се чуят и по-егоистични лекции, така че, ако се наложи, студентите да ги преповтарят с чувството, че са прави. Чувам подобни неща в колежа, където ме обучават, за да приема гражданството.
А що се отнася до здравето му, да мислиш, че е болен, това е абсурдно. Той не е болен, той преуспява. Само неудачниците могат да са болни. По принцип Чоу никога не може да бъде „болен“, „луд“ или „ненормален“. Поне докато не се провали. А какво е нормалността?
Малкълм не намери отговор дълго време. Вървяха мълчаливо и тишината се нарушаваше само от хрущящите под краката им буци и шумоленето на дрехите им. Най-накрая Малкълм спря рязко, което накара и момичето да спре. Шийла го изгледа въпросително и той попита:
— А ти харесваш ли го?
— Какво общо има това? — Тя се обърна и тръгна отново.
Бяха се отдалечили на около половин миля от постройките. Спряха край един напоителен канал. Пролетта беше покачила нивото на водата и беше увеличила скоростта й.
— Чоу каза, че трябва да се опознаем — каза най-накрая Малкълм. — От думите ви мога да съдя, че вие знаете по-голямата част от биографията ми. — Той не изказа поканата докрай.
