Шийла се усмихна, но не каза нищо.
— Е — подкани я той нервно.
— Е — отвърна тя подигравателно, — знаеш как да ме наричаш. Знаеш, че съм китайка и комунистка. Какво има повече?
Още от демонстрацията на Чоу Малкълм се чувстваше все по-отчаян. Нервите му взеха превес и той изкрещя:
— Ти си проклето лайно, ето това си ти!
Избухването му я стресна. Тя трепна, сякаш я беше ударил, и за първи път тази сутрин го погледна съсредоточено и внимателно. Гледаха се дълго време, без да знаят какво да кажат или какво да очакват. Тогава, точно толкова неочаквано, колкото Малкълм изкрещя, момичето избухна в смях — силен, невъздържан, заразителен. След моментно объркване Малкълм също се разсмя.
— Добре — каза най-накрая Шийла с широка усмивка, — поне изяснихме това нещо. Хубаво е да знаеш къде ти е мястото и какво си.
Малкълм понечи да се извини и да обясни, но реши, че това не само ще е безсмислено, но и глупаво. Вместо това, той каза:
— Не би ли могла да добавиш поне малко плът, както биха се изразили американските бюрократи, към думите си. Боже, каква отвратителна метафора!
— Аз съм малко по-стара от теб — отговори Шийла. — С около две години.
— Това все пак е някакво начало. А сега очевидният въпрос: „Какво те доведе в занаята?“
Момичето се обърна и тръгна към постройките. Малкълм я последва. Когато мислеше или слушаше, тя държеше главата си наведена. Когато заговори, погледна право пред себе си:
— Основният талант на Чоу са огнестрелните оръжия. Той е също толкова добър и с карабина, и с автомат. Просто е невероятен. Аз също имам дарба. Имам — тя спря, за да го погледне и да му се усмихне — склонност към езиците. Знам английски, китайски и няколко други езика, които няма защо да споменавам, еднакво добре. Мога дори да имитирам диалекти и акценти, макар че „бостънският“ ми не е съвсем съвършен. В нашата работа тази дарба е безценна, както знаеш. Чудя се колко ли по-добре биха се отнасяли с теб работодателите ти, ако освен подобието на френски и испански, които си научил в училище, знаеше и още някой език?
Малкълм се усмихна.
— Никога няма да разбера това. Но все пак тази дарба не обяснява защо… защо се занимаваш с тази работа.
Момичето спря и го изгледа. Малкълм стана неспокоен. Най-накрая тя каза:
— Значи това те интересува? Какво прави момиче като теб на място като това? Чудех се дали ще ме попиташ. Всъщност искаш да ме попиташ — каза тя ледено — защо служа на тоталитарното, зло комунистическо правителство на Китай. Защо не давам мило и драго да съм при вас, на страната на доброто, правилното и неопетненото.
— Не съм казал това — отговори Малкълм тихо. — Не съм толкова…
— Толкова тъп? — прекъсна го Шийла, повишавайки тон. — Надявам се, че не си, Роналд Малкълм, Кондор. Надявам се, че не си. Питаш ме защо съм тук. Казах ти вече. Аз съм китайка. Докато твоите предци са тичали из Европа, облечени в животински кожи, моите са изучавали изкуствата. Когато Европа се е съвзела благодарение на изобретения в Китай барут, най-напред е отишла в моята страна, за да си избърше краката и да си изпере мръсното бельо. Използвате ни от векове. Повече няма да се повтори.
Нашите хора не са вече полугладни слуги. Не ни се налага да вземаме съдбоносни решения от типа на какъв модел кола да си купим. Нашата задача е да оцелеем. Един американец веднъж ми каза, че когато бил млад, преобладавало мнението, че Китай никога не можел да стане велика сила, защото многобройното му население винаги щяло да държи страната в подчинено положение. И когато говорите за нас, имате предвид „историческата неизбежност“. Е, сега Китай е световна сила и се справихме въпреки бамбуковата ограда, която построихте. Просто пожънахме друга реколта, не тази, която вие си мислехте.
Забелязах как ме гледаш и знам какво си мислиш. Че не приличам съвсем на китайка. Помниш ли легендата ми? Половин японка с роднини тук. Част от това е истина. Аз съм донякъде японка. Майка ми е била изнасилена, когато последните японски войници напускали страната ни в края на войната. Това е наградата й, задето е китайка. Станало е преди години, но не е чак толкова отдавна. По-малко е от човешки живот. И за по-малко от един човешки живот моята страна стана силна. Достатъчно силна, за да нахрани хората си, за да не допусне повече нашественици да изнасилват и командват.
Шийла почти изкрещя последните думи:
— Защо съм тук? Очевидно съм „враг“ на „твоята“ страна, на „демокрацията“. Защото твоята демокрация не храни моите хора, не им помага. Страната ти, която толкова обича свободата, прави всичко възможно, за да ни зароби. Въпреки войната за опиума, промените в началото, въпреки подкрепата ви за китайската марионетка ние сме това, което сме, независимо от вас.
И какво още? Ще ми дръпнеш ли лекция за свободата на избора?
Освен това ме питаш защо правя това, което правя. Аз съм китайка. Чувствам се китайка, живея като китайка, аз съм такава. И имам причини.
А ти? Какво си ти? Дребен правителствен чиновник, отегчен, донякъде сноб, надменен, мързелив. Човек, който е попаднал случайно на някаква пътека и продължава да се препъва по нея. Защо трябва да ме питаш каквото и да било?
Шийла спря, за да си поеме дъх. Очите й блестяха, косата й беше в безпорядък, раменете и гърдите й се повдигаха и спускаха. Малкълм, блед и потресен, я изчака, докато мине ядът й. Дори и след като се успокои, той не знаеше какво да каже. Точно когато тя тръгна отново към къщата, той протегна ръка и докосна лакътя й. За първи път я докосваше. Тя отскочи назад и зае отбранителна поза. Ръката му остана протегната. Тя само леко се отпусна, макар че виждаше, че той не представлява заплаха. Той бавно навлажни устните си и колебливо каза:
— Аз не съм изнасилил майка ти.
Когато Чоу се върна два часа след това, ги завари в различни стаи, Шийла беше в кухнята и усърдно миеше чинии, а Малкълм седеше във всекидневната, полусъсредоточен върху собствения си вариант на пасианса „Лас Вегас“, който беше измислил още като ученик. Чоу забеляза колко са мрачни, долови напрегнатата атмосфера още с влизането си, но реши да не обръща внимание. Мислеше, че знае причините, и те не го тревожеха никак. Знаеше, че момичето ще му каже всичко, ако той поиска. Ентусиазмът пролича в тона му:
— Е, приятели, имаме успех. Директорът е одобрил плана ми.
— Добре — каза Малкълм, като обърна осмица пика. Не можеше да продължи играта. — Сега какво ще правим?
Шийла беше дошла при тях. Чоу й махна да седне на канапето срещу Малкълм, а той донесе стол и седна в началото на масата. Той ги огледа и каза:
— Какво ще правим? Продължаваме да изпълняваме плана. Сега вие двамата трябва да го осъществите.
— Забравяш — каза Малкълм бавно, докато обръщаше друга карта, — че не знам нищо за този план.
— Няма какво толкова да знаеш — успокои го Чоу. — По същество ти трябва да продължиш да изпълняваш официалната си мисия така, както досега. Ще продължиш това „изследване“ и ще се опитваш да откриеш нещо. Каквото и да било. Ще чакаме, за да видим какво ще открият колегите ти. При цялата тази дейност все нещо някъде ще се пропука. Ние тримата ще трябва да се доберем до него преди всички останали. Когато това стане, когато заловим Крумин, а трябва да приемем, че това ще стане, аз и Шийла искаме да прекараме с него и чудесните препарати само няколко минути. След това той е твой и на възрастния човек от Вашингтон.
— Не разбирам — каза Малкълм. — Ще продължа изследването, нали? А откъде сте сигурни, че ще ви уведомя, ако открия нещо?
— Сигурни сме — отвърна Чоу, — защото няма да си сам. Нито за миг, дори за да отидеш до тоалетната. Отсега нататък Шийла ще бъде с теб.
