— ОТКЪДЕ ЗНАЕШ, ЧЕ СЪМ ЛУДА? — ПОПИТА АЛИСА.
— СИГУРЕН СЪМ — КАЗА КОТАКЪТ — ИНАЧЕ НЯМАШЕ ДА ДОЙДЕШ ТУК.
Той е луд, помисли си Нурич, абсолютно луд. Осъзнаването на това не му помогна особено. Въпреки прохладата в стаята по челото му изби пот. Той кимна, за да окуражи трескаво шепнещия си събеседник.
— От години очаквам това, някакъв знак, някакъв малък лъч на надежда, че ревизионистите и троцкистите са победени, че отново делото на великия мъж ще бъде подновено — съскаше човекът, седнал срещу него. — Ти не знаеш, нямаш представа колко ужасни бяха последните години. И сега всички тези приказки за разоръжаване! Накъде сме тръгнали? Кажи ми! Накъде?
Нурич прекъсна човека под предлог, че иска да му отговори. Всъщност искаше той да се успокои и да понижи гласа си, за да могат да свършат работата си колкото се може по-бързо.
— Да, да. Мога да разбера тревогите ти. Но сега всичко е наред. Затова съм тук. Както виждаш, вярата ти е била оправдана.
Дребният човек се облегна на стената на сепарето. Възбудата му сякаш беше преминала.
Нурич се свърза с човека в Чикаго същия ден, в който Малкълм и Шийла отидоха в Шелби. Както и досега, до самата среща Нурич не знаеше с кого ще бъде тя. Той знаеше по какви причини шофьорът Пу- ласки желаеше да му помогне, но хората от Англия и Ню Йорк за него бяха имена без лица, докато не се срещна с тях. Очакваше нещо такова, защото работеше с нов апарат. Докато не стигна в Чикаго, агентите, с които се срещна, нито го впечатлиха, нито го разочароваха с нещо. Времето, прекарано заедно, беше твърде малко, за да може да си състави професионално мнение. Но този от Чикаго…
Името на човека от Чикаго беше Чарлс Удуърд — самопредложил услугите си агент, който досега не беше участвал в никакви операции. Беше на тридесет и четири, но изглеждаше два пъти по-възрастен. Нисък, префинен, непрекъснато нервничещ, той напълно покриваше представите на психиатрите за невротичен параноик.
Беше намерил пътя си към съветското разузнаване, след като фанатично се беше привързал към Сталин и идеите му, без да напуска Чикаго. Поради факта, че той не беше много изобретателен и му липсваше дар слово, едва през 1961 година успя да намери начин да служи на идола си. Разбира се, по това време Сталин вече беше мъртъв и Удуърд осъзнаваше, че служи на една легенда.
През 1961 година той прекара трите си седмици отпуск по болест в гледане на съветско търговско изложение. По това време, след като издаде агентите на ФБР, отговарящи за персонала на изложбата, той реши към кого да се обърне, за да бъде вербуван. Избра някакъв дребен секретар, когото не наблюдаваха много внимателно. Един ден го изненада в някакъв магазин и уплаши почти до смърт горкия руснак, докато гледаше рафта с ризи. Беше толкова стреснат, че прие пакета, който Удуърд му тикна в ръцете. Самото приемане на пакета беше нечувано нарушаване на правилата за сигурност — в него би могло да има уличаващи материали, които да го компрометират. Фанатичното настояване на Удуърд накара секретаря да забрави опасенията си, защото, от друга страна, се страхуваше от това, което би станало, ако откажеше на този побъркан американец.
Началниците на секретаря не бяха доволни от действията му, но не го порицаха много усърдно. Само отбелязаха в досието му, че при извънредни обстоятелства не реагира правилно. След като прегледа материалите на Удуърд — преди всичко дълги, хаотично философски есета върху величието на Сталин, — резидентът на КГБ в Чикаго реши да ги изпрати нагоре по веригата на командването за допълнителна преценка. Шефовете в Москва решиха, че е по-добре да имат пиле в ръката, макар и не съвсем нормално, отколкото да мечтаят за две в гората. Използваха всичките си възможности, за да проучат Удуърд за евентуални връзки с контраразузнаването и решиха да го изпробват с някои задачи, които не биха провалили истинските им операции. Удуърд се справи чудесно, макар че фанатизмът му разтревожи ръководителя му. Той с право прецени, че този американец може да бъде много опасен. От друга страна, не беше хубаво да се губи такава възможност. Оставиха го в такова положение, че да не бъде опасен нито за себе си, нито за тях, докато не възникне случай, в който да го използват. Рижов позволи на подчинения си Серов да „съживи“ Удуърд и да го използва за спасяването на Гамаюн.
И сега Удуърд седеше срещу Нурич — първата му истинска среща с истински съветски агент. Срещнаха се в зоологическата градина на чикагския „Линкълн Парк“, до клетката на лъва, след това отидоха до кафенето. Поръчаха си кренвирши и седнаха в едно сепаре. Неотстъпчивата зима беше прогонила ранната пролет и във ветровитото заведение беше много студено освен в ъгълчето до печката. Нурич и Удуърд трябваше да седнат в най-далечното сепаре, за да не ги чуват малкото други посетители. Нурич не си свали ръкавиците и нямаше вид, че това му пречи.
В продължение на повече от половин час Нурич трябваше да слуша бълнуванията на Удуърд за Сталин, за ревизионистите и за ужасните тенденции в революцията. В началото руснакът беше само нетърпелив, но сега беше ядосан. Ядосан и уплашен. Искаше да приключи разговора колкото се може по-скоро.
— При теб ли са машината и останалите неща?
— Разбира се, разбира се. Е, почти всички. Утре ще взема колата от място, което ще ми посочат сутринта. Шефът ми се обажда в различни телефонни кабини. Никога не съм го виждал. Ти си първият другар, когото ми позволяват да срещна.
Не беше нужно дълго да търси причините за тази изолация. Нурич продължи:
— Сигурен ли си, че си взел всичко?
— Да. Както казах, остава да прибера само колата. Дадох ти ключовете, които ми изпратиха. Машината се намира в склада на работодателя ми. Той не знае нищо. Ще я заключа в багажника на колата. Взех другото оборудване и парите завчера. Картите и другите инструкции ще бъдат в колата, когато я вземеш. Тъй като ключовете са у теб, няма да има нужда да се срещаме отново. Това е жалко.
— Да, така е — отговори Нурич, като доста убедително прикри облекчението си. Отпусна се достатъчно, за да успее да изяде обяда си. Точно когато мушна вилицата в устата си, Удуърд заговори:
— Защо са ти дали американски пистолет?
Нурич почти се задави с хапката си. Продължи да дъвче бавно, много бавно.
— Гледал си нещата ми! Пипал си ги?
— Само пистолета, другарю. Интересувам се от оръжия. Защо са ти дали американски, калибър „45“? Защо не хубав съветски пистолет, като този, който нося аз?
Този път Нурич се задави. Нямаше как да не го направи.
— Ти носиш пистолет? Имаш пистолет?
— Разбира се. Купих си съветски Токарев от една заложна къща. Трябваше да платя на собственика допълнително, за да не ме издаде. Нося го непрекъснато.
Нурич затвори очи и едва се сдържа да не потрепери от ужас. Погледна отново и каза:
— Другарю, това не е ли малко рисковано? Ами ако те хванат с него? Само заради това могат да те вкарат в затвора.
— Но аз имам нужда от пистолет!
Нурич изостави темата. Започна да се храни колкото се може по-бързо.
— И още нещо. Каква е тази машина? Знам, че ще я носиш на Запад, но какво общо има тя с революцията? Каква работа ще върши? Ако ми кажат, мога да направя стотици машини и да взривя целиятози град, да накарам капиталистите да се влачат на колене.
Нурич бързо изпи кафето си. Всъщност то още не беше изстинало както трябва и изгори езика му, но искаше да свърши и да си тръгне колкото се може по-бързо. Също така знаеше, че трябва да спре Удуърд, защото въпросите му можеха да доведат до по-опасни изблици. Той погледна строго дребния човек и каза:
— Другарю Удуърд, партията и революцията се движат по сложни и трудни пътища. Всички ние сме само инструменти на движението и не бива да обсъждаме ролите си. Истинският комунист не пита „защо“, а „как по-добре да изпълня задачата“. Както би казал великият Сталин, предлагам ти да направиш същото.
Удуърд се вцепени при упрека, но Нурич забеляза, че в очите му има богоговение и почти мазохистичен блясък.
— Да, другарю! — В краткия отговор на дребния човек имаше удовлетворение.
— Много добре. Утре в десет часа ще ти се обадя в тази телефонна кабина. Знаеш паролата. Ако не
